Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Мат, Егвийн и дори Моарейн понякога го гледаха с очи, които виждаха Преродения Дракон или най-малкото опасността у един мъж, който борави със Силата. Вождовете на кланове и Мъдрите виждаха Оня, що иде със Зората, мъжа, предречен да прекърши айилците като сноп сухи вейки; дори и да не се бояха от него, гледаха на него като на червена усойница, с която им се налага да живеят. Каквото и да виждаше Авиенда, тя често беше готова да се държи с него язвително, щом й хрумнеше, а това „често“ на практика означаваше непрекъснато.
Странна утеха, но в сравнение с останалите все пак си беше някаква утеха. Беше му липсвала. Той дори беше набирал цветенца от някои от бодливите растения, срещащи се около Руйдийн — като дори си окървави пръстите, докато се сети, че може да използва Силата — и й ги беше пращал няколко пъти. Девите лично й ги бяха носили, вместо да пращат гай-шайн. Тя естествено никога не ги приемаше.
— Благодаря ти — отвърна той най-сетне и потупа одеялата. Те поне му се сториха достатъчно безопасна тема.
— Инайла ме помоли да ти ги донеса, като разбра, че съм дошла да те видя. — Устните й се кривнаха в насмешлива усмивка. — Много от сестрите на копието, изглежда, се притесняват, че може да ти е студено. Освен това трябва да се погрижа да си запалиш огъня. Снощи май не си го палил.
Ранд усети, че бузите му са се изчервили. Тя знаеше. „Ще знае ами, как иначе? Проклетите му Деви може и да не й казват всичко, но не се и стараят много да крият нещо.“
— Защо си поискала да ме видиш?
За негова изненада тя скръсти ръце под гърдите си, пристъпи към него и го изгледа свирепо.
— Това не беше дар на почит — каза му тя укорително и разтърси под носа му ръката с гривната. — Сам си го призна. — Вярно беше, само дето тя можеше да забие нож между ребрата му, ако беше дръзнал да не го признае. — Беше просто един глупав подарък от мъж, когото хич не го е грижа какво аз… какво могат да си помислят сестрите на копието. Е, все едно, това няма значение. — Тя измъкна нещо от кесията си и го подхвърли върху постелята до него. — С това дългът между двама ни е приключен.
Ранд вдигна хвърлената вещ и я завъртя в ръцете си. Беше катарама с формата на Дракон, изящно изработена от добра стомана и инкрустирана със злато.
— Много ти благодаря. Красива е. Авиенда, няма никакъв дълг за приключване.
— Ако не я приемеш срещу дълга ми — отвърна му тя твърдо, — тогава я изхвърли. Ще намеря нещо друго, с което да ти се отплатя. Това е само една дрънкулка.
— Едва ли е дрънкулка. Сигурно е правено специално.
— Не си въобразявай, че това означава нещо кой знае какво, Ранд ал-Тор. Когато… оставих копието… копията си, ножа си — ръката й несъзнателно погали мястото на колана, където доскоро висеше канията на ножа, — дори върховете на стрелите ми бяха отнети и дадени на един ковач, за да изкове обикновени неща, които да раздам. Повечето дадох на приятелките си, но Мъдрите ме накараха да изрека имената на тримата мъже и на трите жени, които най-много мразя, и ми наредиха да дам на всеки от тях по един дар от претопените ми оръжия, който съм изработила със свои ръце. Баир казва, че така човек се учи на покорство. — Както беше изправила гръб и го гледаше гневно, жилейки с всяка дума, съвсем не изглеждаше покорна. — Така че не си въобразявай, че означава нещо.
— Нищо не си въобразявам — отвърна той и тъжно кимна. Не че всъщност толкова му се искаше да означава нещо, но щеше да му стане приятно да си мисли, че може би започва да го възприема като приятел. А да я ревнува си беше чиста глупост. „Все пак кой ли й го е дал този гердан?“ — Авиенда? Аз ли съм един от тези, които толкова много мразиш?
— Да, Ранд ал-Тор. — Гласът й обаче прозвуча хрипливо. За миг тя извърна лице, стисна очи и потрепери. — Мразя те от цяло сърце. Наистина. И винаги ще те мразя.
Той не си направи труда да я попита защо. Веднъж я беше попитал защо изпитва неприязън към него и тя едва не му счупи носа. Обаче така и не му каза. Но това сега беше повече от неприязънта, която тя понякога, изглежда, забравяше.