Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Мислех си, Ранд… — Мат съжали, че гласът му излезе толкова хрипливо. Надяваше се, че този път Ранд ще се отзове на истинското си име. — Дълго време изкарах далеч от къщи.
— И двамата — отвърна му Ранд тихо. — Дълго време. — Изведнъж се разсмя — не високо, но почти както стария Ранд. — Да не би да е започнало да ти липсва доенето на бащините ти крави?
Мат се почеса по ухото и се ухили.
— Не точно това. — Никога повече да не видеше вътрешността на някой обор, пак нямаше да му домъчнее. — Но си мислех, че като си тръгнат фургоните на Кадийр, мога да тръгна с тях.
Ранд помълча. Когато заговори, леката насмешка в гласа му се бе стопила.
— Чак до Тар Валон?
Този път Мат се поколеба. „Не би могъл да ме издаде на Моарейн. Нали така?“
— Може би — отвърна той предпазливо. — Не знам. Моарейн сигурно ще иска да ида там. Сигурно ще намеря някаква възможност да се върна в Две реки. Да видя дали вкъщи всичко е наред. — „Да видя дали Перин е жив. Да видя дали сестрите ми са живи, и мама, и татко.“
— Всички трябва да сторим това, което сме длъжни, Мат. Не това, което искаме. Което сме длъжни.
За Мат това прозвуча като извинение. Сякаш Ранд го молеше да го разбере. Само дето той самият вече няколко пъти беше направил това, което беше длъжен. „Не мога да виня него заради Перин. Поне той не го е убил сам. Поврага, никой не ме е принуждавал да следвам Ранд като някое проклето паленце!“ Само че и това не беше вярно. Бяха го принудили. Само дето не беше Ранд.
— Нали няма да ме… спреш да напусна?
— Не се и опитвам да ти диктувам дали да идваш, или да си отиваш, Мат — отвърна му Ранд отегчено. — Колелото тъче нишката, не аз, и Колелото тъче така, както самото Колело пожелае. — Рече го досущ като някоя проклета Айез Седай! Полуизвърнат да си тръгне, Ранд добави: — Не се доверявай на Кадийр, Мат. В известен смисъл той е най-опасният човек от всички, които си срещал. Ей тоничко не му се доверявай, че може да се окажеш с прерязано гърло, и тогава двамата с теб няма да сме единствените, които ще съжаляват. — След което закрачи по улицата сред сгъстяващия се сумрак. Девите го последваха като промъкващи се вълчици.
Мат зяпна след него. Да се довери на търговеца ли? „Не бих се доверил на Кадийр, ако ще в чувал да е вързан.“ Значи Ранд не тъчал Шарката? Че той почти го правеше! Преди който и да е от тях да бе научил, че пророчествата имат каквото и да било общо с тях, двамата бяха разбрали, че Ранд е тавирен, един от онези редки индивиди, които вместо да ги втъкават волю-неволю в Шарката, принуждават самата Шарка да се заплита около тях. А какво е да си тавирен Мат знаеше много добре. Той самият беше тавирен, макар и не толкова силен, колкото Ранд. Понякога Ранд можеше да повлияе на живота на хората, да промени посоката на съдбите им само като се озовеше в града им. Перин също беше тавирен — или навярно беше бил. Моарейн беше сметнала, че е много важно, че е намерила трима такива младежи като тях в едно и също село, и тримата обречени да бъдат тавирен. Смяташе да ги намести и тримата в собствените си планове, каквито и да бяха те.
Предполагаше се, че да си тавирен е нещо много велико. Всички тавирен, за които Мат бе чувал и чел, бяха хора като Артур Ястребовото крило, или жени като Мабриам ен Шереед, която според сказанията бе основала Съюза на Десетте държави след Разрушението. Но ни едно от сказанията не казваше какво става с тавирен, когато се окажат близо до друг такъв, още повече силен колкото Ранд. Все едно да си лист, подхванат от вихрушка.
Мелиндра се спря до него и му подаде копието и една тежка торба от груба вълна.
— Прибрах ти тук печалбите. — Тя наистина се оказа по-висока от него с цели два пръста. Хвърли поглед след Ранд. — Чух, че си бил почти-брат с Ранд ал-Тор.
— Може да се каже — отвърна той сухо.
— Всъщност няма значение — отвърна тя небрежно и го погледна съсредоточено. — Ти привлече интереса ми, Мат Каутон, още преди да ми дадеш приношението си на почит. Не че ще се откажа от копието заради тебе, разбира се, но съм ти хвърлила око от няколко дни. Усмивката ти е като на момченце, което се кани да направи някоя беля. А тези очи… — Под гаснещата светлина усмивката й бавно се разшири. — Наистина харесвам очите ти.
Мат пооправи шапката си, въпреки че нямаше нужда от оправяне. От преследвач на преследван, с едно мигване на окото. Не беше трудно да се получи така с айилките. Особено с Девите.
— Слушай, щерката на Деветте луни да ти говори нещо? — Този въпрос го задаваше понякога на жените. Отговорът можеше да го отпрати от Руйдийн, дори да се наложеше да се опита да премине пеша цялата Пустош.