Кръвта на богомолката
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кръвта на богомолката». Краткое содержание книги:
— О, по това няма да споря, приятелю — каза той. — Но имай предвид, че откачи ли, няма да можеш да я спреш.
— Това тук може да спре всичко — заяви гордо Балкус и потупа отново гвоздистрела.
Дестрахис се изкиска.
— Дори да успееш да стреляш по нея, което само по себе си не е сигурно, няма да я уцелиш. А после Фелисе ще клъцне на две хубавата ти машинка с меча си.
Очакваше мравкородният да се ядоса, но Балкус само се обърна смръщен към него.
— Стига бе, това е сарнианска стомана. Наистина ли може да съсече на две гвоздистрела ми?
— Онова чудо, дето го върти в момента, е един от Добрите стари мечове, както ги наричаме ние, изкован е по старите методи, които вече никой не помни освен трима-четирима майстори във Федерацията и евентуално богомолкородните. Истински меч на благородник от водните кончета, това е. Вече не правят много такива, но не се и налага, защото на практика са вечни.
Балкус изсумтя грубо.
— Ако са толкова добри, хората още щяха да ги правят.
— Не всеки може да отдели години за направата на едно оръжие — обясни Дестрахис, затапвайки за пореден път мравката. И когато прецени, че му е дал достатъчно храна за размисъл, добави: — Но иначе наистина се е променила. Пътувах с нея от Хелерон до Век и не помня да се е упражнявала така, докато преследвахме Талрик. Все едно се подготвя за някакво ново предизвикателство… — Професионалните му инстинкти надаваха вой, това поне знаеше със сигурност. Може би го тревожеше просто мисълта, че Фелисе може да стане още по-добра в убиването на хора. „Във Федерацията вярват, че лудостта може да дари човек с умение или гадателски способности, които са непостижими за нормалния разсъдък, и в нея съзирам доказателство за това. Сега обаче Фелисе се е заела да придаде нова форма на лудостта си. Защо?“
— А уж си доктор — изсумтя Балкус. — Искаш да знаеш защо се пъне толкова? Веднага ще ти кажа.
— Е?
— Иска да впечатли някого. Знаеш кого имам предвид.
Дестрахис погледна към Фелисе. Движенията й се отличаваха с изключителна прецизност, но едновременно с това бяха изразителни и емоционално натоварени, сякаш ги тласкаше дълбока страст. „Как съм могъл да го пропусна?“
— Не, не. Смъртта на семейството й я тласка отдавна. Със сигурност… — „Или този мравкороден здравеняк все пак е уцелил право в десетката?“
— Ще остане разочарована обаче — добави Балкус, — и не ми се ще да съм наблизо, когато това се случи. Щото си искам гвоздистрела цял, а не на две парчета.
— Разочарована? В какъв смисъл?
— Ако си отраснал в Сарн като мен, понаучаваш това-онова за богомолкородните, а Тисамон е по-луд от обичайното. Има интересно минало. Сглобих картинката оттук-оттам, не знам и половината, но знам, че Тиниса му е родна дъщеря, значи майка й му е била на сърцето. Не съм чувал богомолка да се обрича два пъти.
— Охотно признавам, че не знам много за тях — каза Дестрахис. Във Федерацията имаше доста богомолки, но омразата, която равнинските им братовчеди питаеха към неговата раса, го бе карала да страни от тях.
— Срамота, като си помислиш. И двамата са луди за връзване, и двамата са овдовели — каза замислено Балкус. — Идеалната двойка.
Дестрахис го изгледа навъсено, за да е ясно, че не одобрява да обсъждат по този начин пациентката му. Вътрешно обаче мислеше усилено. Фелисе със сигурност знаеше за богомолките много повече от него — и като водно конче, и най-вече като мерсер. Неясните тревоги на паякородния лекар най-после бяха открили фокуса си. Видял бе с очите си двубоя между двамата, помнеше изключителното зрелище и напълно изравнените сили. Помнеше особената връзка в танца на остриетата, връзка, която нито Фелисе, нито Тисамон биха съумели да изразят словесно или по друг начин — по друг цивилизован начин тоест.
Значи Фелисе се готвеше за нов двубой помежду им — в който или щеше да спечели Тисамон, или щеше да го убие; или той щеше да убие нея.
А може би Фелисе беше избрала правилния подход, помисли си тъжно той. Може би така разбираха любовта богомолкородните.
Само десетница след поражението на векианците инженерите от Академията бяха възстановили релсовия път между Сарн и Колегиум и потокът завръщащи се бежанци, най-вече уплашени деца, напомни на колегиумци, че макар сарнианските им съюзници да бяха пратили само символична военна помощ, все пак бяха изиграли своята роля в съхраняването на града им.