Кръвта на богомолката
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кръвта на богомолката». Краткое содержание книги:
Изобщо не видя нападателя, чу само звук от съдран брезент наблизо, последван от бързо движение току до нея — Неро се сурна през срязания навес право върху раменете на някакъв мъж. Мъжът, само на ръка разстояние от Че допреди миг, политна назад, зает да разкара Неро, който му бъркаше в очите с едната си ръка, а с другата посягаше да извади кинжала си. Опита се да го намушка с дългата си кама, но мухородният се местеше ту на едното му рамо, ту на другото, като си помагаше с криле, а в следващия миг Че се хвърли напред и прониза кандидат-убиеца си в корема.
Мъжът се сгърчи и залитна, а Неро запърха с криле да се задържи във въздуха. Соларниецът падна с все меча на Че в тялото си, а тя потръпна от ужас — толкова кръв се беше проляла пред очите й, част от която и по нейна вина… а Неро изведнъж изруга, превъртя се във въздуха и по белите му дрехи пръсна кръв. Дръпнал се бе по инстинкт и воден от Изкуството си и вместо да го прониже в ребрата, острието го резна над лакътя. Неро се търколи на земята, а Че се озова лице в лице с кльощаво водно конче, мъж с дълбоки белези и от двете страни на лицето. Държеше меч с дълга дръжка, почти толкова дълга, колкото и самото острие. А в нейните ръце нямаше нищо.
Мъжът се забави за миг, колкото да прецени пълната й уязвимост, после я нападна със стиснати зъби. Явно не си падаше по местното позьорство, а предпочиташе да убива по бързата процедура. Тя отстъпи трескаво, прасците й се удариха в ниския зидан парапет на двора, а после светът се превъртя пред очите й. Водното конче се оттласна от земята, като си помагаше с криле, Че видя тънкото смъртоносно острие на меча му да се спуска право към нея… а после да се отклонява встрани.
Заби се в земята на сантиметри от лицето й, а белязаният се срина на колене, гледаше някак учудено. Че го зяпна, недоумявайки какво става, и едва когато мъжът се килна и падна по очи, видя края на къс нож без дръжка — от онези за хвърляне, — потънал почти докрай в тила му.
Скочи на крака и заоглежда тълпата. Числеността на мелето се бе свила до приемливи размери и стражарите най-сетне бяха решили да се намесят — газеха сред размирниците и налагаха де кого сварят с палките си. Зад тях предприемчиви мухородни правеха бърза инвентаризация на падналите и джобовете им.
Един мъж я гледаше втренчено. Не беше местен, не беше и от позната за нея раса, полуроден навярно. Беше строен, светлокестеняв, нито висок, нито нисък, носеше ризница от бронзирани люспи и мърляв кафеникав плащ. В погледа му не се четеше нищо, беше далечен и безличен като звездите, но през гърдите му имаше портупей с ножове за хвърляне, от които липсваше — забележете — само един.
Със свит стомах Че се наведе над мъртвия мъж с белезите и издърпа несръчно ножа от тила му — задача хлъзгава и неочаквано трудна, от която по ръцете й полепна кръв. Когато се изправи, непознатият още беше там и я гледаше. На заден план Неро ругаеше, опитваше се да стегне с някакъв парцал раната на ръката си и на висок глас настояваше Че да му каже какви ги върши.
Очаквала бе мъжът да се омете, когато тя тръгне към него, но той остана на мястото си. Двама от стражите също го бяха забелязали, но усърдно се преструваха, че не са. Значи странникът им беше известен и се ползваше с онзи особен вид уважение, който няма нищо общо с одобрението.
По-отблизо странникът не изглеждаше толкова атлетичен — съвсем малко по-висок от Ахеос, но по-широк в раменете. Лицето му беше изпито и обветрено, на неопределена възраст, напълно непроницаемо.
Тя му подаде окървавения нож и попита простичко:
— Защо?
Ножът се озова мълниеносно в ръката му, Че въобще не видя кога е посегнал да го вземе. После мъжът се усмихна и усмивката му беше като прозорец към нещо изначално чуждо за нея — нещо древно, тъжно и много тъмно. Напомняше й за Тисамон, осъзна стреснато Че. Един и същ меланхоличен мрак се таеше и в двамата.
— Защо не, ако така искам? — Гласът му беше най-обикновен и дотолкова лишен от драматизъм, че разби на пух и прах тайнствената му аура. А после мъжът й обърна гръб и си тръгна, без да погледне назад.
От втория етаж на една къща през улицата капитан Хавел наблюдаваше същата сцена в компанията на Одиса. Отначало я бе наблюдавал с лека усмивка, защото с малко късмет щеше да докладва пълен успех пред началниците си, а финансите му щяха да останат встрани от вниманието на Рекеф. Улиците на Соларно бяха опасни сцени на внезапно насилие, особено напоследък, откакто контролът над Дворна Тъмнинна беше станал обект на поредните боричкания между партиите. Улици, където двама наивни чужденци лесно можеха да станат жертва на случайно насилие.