Кръвта на богомолката
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кръвта на богомолката». Краткое содержание книги:
Дошло беше време да се потвърдят старите съюзи, а и да се сключат нови, надяваше се Стенуолд. Моментът беше критичен, защото ако Равнините не се обединяха сега, до края на годината Империята щеше да ги е прегазила град след град.
Минали бяха няколко години от последното му идване в Сарн. Подозираше, че промените, които се забелязваха в града, са само на няколко месеца, защото мравкородните не променяха нищо без нужда. Те бяха хора на традицията, на установените порядки. Сега обаче някой им беше разритал мравуняка.
Виждаше се с просто око как осите са нарушили обичайния им начин на живот. Почти една трета от крепостните стени бяха напъплени от скелета, сякаш огромен метален паяк се е заел да консервира града за по-нататъшно похапване. Сградите покрай пътя успоредно на релсовите линии бяха разрушени, а теренът — заравнен, за да се лиши бъдещият завоевател от удобно прикритие, нищо че основната атака най-вероятно щеше да дойде от въздуха. Крепостните стени също търпяха промяна — вместо да ограждат града в плавна дъга, сега те се бяха сдобили с множество остри ъгли. Надвиснали контрафорси стърчаха навън, осигурявайки на защитниците удобна позиция за стрелба към вътрешността на обсаждащата армия; строяха се странни бойници, много високи, издадени навън, а после обратно навътре, така че да предпазват арбалетчиците, докато те стрелят по летящия враг през отворите в тавана. Стената беше обсипана с отбранителни машини и с приближаването на релсовото автовозило Стенуолд видя как един невъзможно висок кран вдига поредната на позиция. Имаше оловомети с широки цеви и балисти за многократна стрелба със стоманена обшивка. Имаше и оръжия, каквито Стенуолд не беше виждал — сложни тръбни устройства, навярно серийните скрапомети, за които беше чул да се говори и които изстрелвали във въздуха толкова много железни отломки, че помитали всичко летящо. Видя как машините се обръщат и накланят пробно, а от сглобките им съска пара. Всички отбранителни гнезда върху стената бяха подсилени отпред и отгоре с щитове, които да защитават механиците. Понеже бяха твърде тежки за ръчно управление, машините се задвижваха с пара или с часовников механизъм.
„Май нямат точна представа какво правят“ — реши Стенуолд, но пък гледката беше обнадеждаваща. Поне правеха нещо. Сарнианците, с подкрепата на изобретателните колегиумски занаятчии, се готвеха да дадат сериозен отпор на осите.
Пред стените имаше бункери и наземни отбранителни гнезда. Бункерите вероятно бяха свързани с подземните нива на града, обитавани от насекомите, които сарнианците използваха като товарни животни. Стенуолд се надяваше, че доказателствата за тази трескава дейност ще впечатлят и другите така, както бяха впечатлили него.
Насреща му дремеше мравкороден със светла кожа. Казваше се Паропс и беше от Тарк. При нормални обстоятелства никой таркианец не би дръзнал да стъпи в Сарн, ако му е мил животът. Само че Тарк беше паднал в ръцете на осите и Паропс охотно се бе съгласил да придружи Стенуолд в това пътуване. Последният и единствен шанс на Тарк се криеше в пълното поражение на Империята и Паропс беше готов да наруши неписаните правила на вековната омраза между мравешките градове в името на тази цел. Готов беше на всичко, което съдържа в себе си надежда.
„Ако разгромим осите“ — напомни си Стенуолд. „Ако“ беше отровна дума. „Нека първо разгромим осите.“ Защото дори спояването на единен фронт срещу Империята изглеждаше почти невъзможно. Всички дърпаха в различни посоки. Все едно се опитваш да прогониш мухи през отворен прозорец — едва си ги изкарал навън и те пак прииждат.
Освен Паропс със Стенуолд бяха дошли само двама от хората му — Спера, която в момента спеше свита на една от седалките въпреки рева на двигателя и тракането на колелетата по релсите, и Ариана. Пребледняла от този необичаен за нея транспорт, паякородната седеше до него, отпуснала глава на закръгленото му рамо. Пътуването по релсовия път беше най-бързият и кажи-речи най-евтиният начин да стигнеш някъде в последно време, но за Неумелите беше мъчително преживяване.
Той стисна леко ръката й и Ариана се усмихна вяло. Точно тогава стените на Сарн се отвориха и погълнаха трена с открити вагони.
Автовозилото намали и спря. На перона ги чакаше малка делегация — и нищо чудно, защото мравкородните по правило бяха високоорганизиран народ. Посрещачите го познаха веднага и се насочиха право към него сред множеството слизащи пътници — сигурно бяха получили образа му по мисловната мрежа от свой съгражданин, който е имал случай да го види лице в лице.