Кръвта на богомолката

Балкус тъкмо отваряше уста да отговори, когато Дестрахис продължи:

— Защото заминава и прочие.

— Не е тайна, че Трудан потегля на север — каза Балкус. — А някой трябва да държи под око тази твоя приятелка.

— Аз я държа под око — подчерта Дестрахис. — Но ти може би имаше предвид някой, който заслужава доверие.

— Ние не те познаваме — потвърди без колебание Балкус.

— Нещо повече, богомолкородният приятел на Трудан е взел съдбата й присърце, но не мисля, че харесва особено теб.

Дългото лице на Дестрахис се изкриви в гримаса.

— В Селдис и Сиенис хората се присмиват на богомолките и тяхната отмъстителност — каза той. — Само че там рядко идват богомолки. Колкото до другото, аз сигурно съм единственият паяк, когото ще чуеш да признава, че не е достоен за безпрекословно доверие. И преди съм се провалял.

— Като всички нас. — Балкус отново насочи поглед към Фелисе Миен. Тя още се упражняваше и мравкородният мълчаливо се загледа във въздушните й пируети. Безспорно беше красива, но отдалече. Отблизо красотата й можеше да бъде опасна. Самото й присъствие го караше да посяга инстинктивно към дръжката на меча си — импулс, който потискаше грижливо, защото и най-невинният жест можеше да предизвика бурна реакция в неуравновесения й мозък.

— Истинска загадка, между другото — продължи Дестрахис с школувания си глас. — Преди премеждието не са я смятали за чак толкова добра с меча. Била е обучена, разбира се. Мерсерите си служат отлично и с меча, и с лъка, но това… този майсторлък се появил изневиделица след като загубила семейството си.

Балкус кимна. Упорито се опитваше да проследи движенията на Фелисе Миен, но за пореден път установи, че погледът му не е достатъчно бърз за целта.

— Много е приятно за окото, признавам — каза той с демонстративно пренебрежение, — но аз си предпочитам моя начин. — И потупа гвоздистрела, който лежеше на скамейката до него.

— Тогава защо седиш тук да я гледаш? — изтъкна Дестрахис.

— Нали сам го каза? — отвърна Балкус. — Стен Трудан ме натовари с куп задачи и една от тях е да наблюдавам дамата. В случай че откачи.

— Губиш си времето — отбеляза паякородният.

— Да бе. Виждал съм я нея, виждал съм луди хора, и ти казвам, че е луда проклетницата.

Дестрахис се усмихна, но някак уморено. Фелисе живееше в Колегиум вече повече от месец, а не беше получила нито един от внезапните си пристъпи на умопомрачение. Дори за Талрик беше спряла да говори. Изобщо, усърдно демонстрираше здравия си разум, но не можеше да заблуди Дестрахис. Той се чувстваше като човек, който живее в паянтова колиба, която всеки момент може да се стовари на главата му и да го смаже.