Битката за Лабиринта
- Автор: Риордан Рик
- Серия: Пърси Джаксън и боговете на Олимп #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-0543-7
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Битката за Лабиринта». Краткое содержание книги:
Някакъв тип зад нас изшътка:
— Млъкнете! Идва ред на мажоретките!
— Здравейте! — извика в микрофона русокосата, с която се бях сблъскал на вратата. — Аз се казвам Тами, а до мен е Кели.
Кели направи циганско колело.
В този момент Рейчъл изпищя, все едно някой я бе убол с карфица. Няколко деца се обърнаха към нас и се подсмихнаха, но Рейчъл се взираше ужасено в мажоретките. Тами обаче изобщо не й обърна внимание, а заговори за страхотните занимания, които предлага училището.
— Бягай! — изсъска Рейчъл. — Веднага!
Написани от един от най-известните и обичани автори на фентъзи за деца — Рик Риърдън, — книгите от поредицата ПЪРСИ ДЖАКСЪН И БОГОВЕТЕ НА ОЛИМП са безспорен световен бестселър, преведени на 34 езика и издадени в над 40 милиона копия. Покорили световните класации за най-продавани детски книги, те са и сред най-популярните и коментирани заглавия от младите читатели в България. С четвъртата част от приключението идват още чудовища, излезли от дълбините на Тартар, остроумни диалози, осъществява се и най-опасната битка, водена до този момент на Хълма на нечистокръвните.
— От това зависи живота на приятелите ми — рекох.
— Е, това е лошо. Но мен не ме засяга! Няма да ти позволя да унищожиш реката ми!
Изглеждаше готова за битка. Беше стиснала юмруци, ала ми се стори, че долових леко треперене в гласа й. Изведнъж си дадох сметка, че въпреки напереността си, ниадата се страхуваше от мен. Сигурно си мислеше, че възнамерявах да се преборя с нея, за да овладея реката, и се страхуваше, че ще загуби.
Натъжих се. Почувствах се като последния грубиян и побойник, който се опитва да се наложи на останалите само защото баща му е Посейдон.
Седнах на един дънер.
— Добре, печелиш.
Девойката се изненада.
— Наистина ли?
— Няма да се бия с теб. Реката си е твоя.
Раменете й се отпуснаха.
— О! Ами… добре. Иначе щях да те размажа, да знаеш!
— Само че ако не почистя оборите до залез-слънце, приятелите ми ще бъдат продадени на титаните. А аз нямам представа как да го направя.
Реката бълбукаше весело. Една змия пореше повърхността, после се гмурна към дъното. Ниадата въздъхна.
— Ще ти издам една тайна, сине на бога на моретата. Гребни малко пръст.
— Какво?
— Направи го!
Клекнах и гребнах в шепата си тексаска пръст. Беше суха, черна и пълна с миниатюрни бели камъчета… Но имаше и нещо друго…
— Това са раковини — рече ниадата. — Морски вкаменелости. Преди милиони години, още преди да се появят боговете, когато са властвали Гея и Уран, това тук е било под водата. Океанът е стигал чак дотук.
Да, така беше! В пръстта искряха парченца от древни морски охлювчета и миди. Дори и по варовиковите скали наоколо имаше отпечатъци от вкаменени раковини.
— Добре — рекох объркано. — Но как ще ми помогне това?
— Ти не си толкова по-различен от мен, сине на Посейдон. Дори и когато съм на сушата, водата е в мен. От нея черпя жизнените си сили. — Тя отстъпи назад и нагази във водата. — Надявам се, че ще успееш да спасиш приятелите си.
И след тези думи изведнъж се втечни и се вля в реката.
Слънцето вече почти опираше о хълмовете, когато се върнах при конюшните. Бяха минали да нахранят конете и сега те разкъсваха някакви огромни туловища. Нямах представа от какви животни бяха, а и не исках да зная. Гледката на петдесет коня, ръфащи сурово кърваво месо, правеше оборите още по-отвратителни, доколкото това изобщо беше възможно.
— Морският деликатес! — обади се един жребец, като ме видя. — Ела насам! И за теб ще се намери място в стомасите ни!
Какво можех да сторя? Нямаше как да използвам реката. Това, че преди милиони години морето е стигало дотук, също не ми помагаше. Погледнах малката вкаменелост в ръката си, след това огромната купчина тор и сърдито метнах раковината в нея. Понечих да обърна гръб на конете и в този миг зад мен се чу съскане като от издишащ балон.
— Псссст!
Взрях се там, където бях хвърлил охлювчето. От калта бълбукаше струйка вода.
— Не може да бъде! — ахнах.
Пристъпих нерешително към оградата.
— Усили се! — заповядах.
ШУРРРР!
Струята се издигна на метър и половина над земята. Да, беше невъзможно, но го виждах с очите си. Два коня се приближиха да проверят какво става. Единият пъхна муцуна във водата и се дръпна като опарен.
— Пфу! — изцвили той. — Солена е!
Вода от морето насред тексаско ранчо. Загребах още една шепа пръст и събрах вкаменелостите. Не ми беше ясно какво точно правех, но хукнах покрай оградата, като през няколко метра хвърлях вътре парчета от охлювчета и мидички. Там, където паднеха те, веднага избликваше солена вода.
— Престани! — пищяха конете. — Обичаме месо! Не обичаме да се къпем!
Водата не излизаше от пасището и не се спускаше надолу по хълма, както би трябвало, а просто се пенеше около всеки извор и потъваше в земята, отнасяйки със себе си торта. Конските фъшкии се разтваряха и оставаше обикновена кал.
— Още! — извиках.
Усетих как ниско в стомаха ми затрептяха хиляди пеперуди, от земята бликнаха десетки водни струи и пасището се превърна в най-голямата автомивка на света. Солени гейзери се издигаха на десет метра във въздуха. Конете полудяха, запрепускаха насам-натам, но нямаше как да избягат от силните водни струи. Планините тор започнаха да се топят като сняг.