Буреносен фронт
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Досиетата на Дрезден #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Буреносен фронт». Краткое содержание книги:
Стомахът ми продължаваше да се гърчи и аз се заех с решаването на по-незначителните проблеми. Главата ми поне беше по-добре и не се чувствах вече замаян. Но стомахът ми беснееше — подобно на повечето високи, кльощави хора, ям непрекъснато, без да се засищам. Не знам защо. Затътрих се към кухнята и се заех с грила.
— Мистър? — повиках го аз. — Гладен ли си, приятел? Ще изпека няколко бургера, ммм.
Светкавицата блесна отново, но този път по-близо и тътенът я последва по петите. Светлината беше достатъчно ярка, за да проникне през стърчащите наполовина от земята прозорци и да ме накара да премигна. Но за сметка на това блясъкът ми показа къде беше Мистър.
Котаракът се беше покатерил над библиотеката в далечния ъгъл на апартамента — възможно най-далече от входната врата. Той гледаше към нея и очите му светеха в полумрака, и въпреки типичния си котешки мързелив вид, ушите му бяха наострени, а погледът нащрек. Ако имаше опашка, и тя щеше да потреперва.
Тогава се чу почукване и драскане по вратата.
Може би бурята ме беше изнервила, но аз настроих всичките си сетива, за да отгатна дали има някаква опасност. Бурята обърква всичко и целият шум, както физически, така и духовен, ми пречеше да разбера нещо повече, освен, че зад вратата има някой.
Бръкнах в джоба на шлифера за пистолета — но си спомних, че миналата вечер го оставих в лабораторията и не го взех със себе си, когато отидох в полицейското управление. Полицаите не се отнасят дружелюбно в такъв случай — те са убедени, че там само те имат законното право да носят оръжие. Не ме питайте защо. Във всеки случай в момента пистолетът не ми беше под ръка.
Тогава се сетих, че имах уговорка с Линда Рандал да намине насам. Упрекнах се сам, че се поддадох толкова лесно на подозрения, а после, че спах толкова дълго, и накрая, че съм се докарал дотам да изглеждам и да воня като че ли не съм се къпал с дни, нито пък се бях обръснал или сресал, за да изглеждам поне по-малко отблъскващ. Е, имах впечатлението, че тези неща не са чак толкова важни за Линда. И даже й действат като мъжки парфюм.
Отидох до вратата и я отворих, приглаждайки косата си с една ръка, докато се опитвах да си придам някакво подобие на усмивка.
Отвън под дъжда стоеше Сюзан Родригес, разпънала над главата си черен чадър. Беше облечена в бежов шлифер, скъпа черна рокля и носеше обувки с високи токчета. Тя примигна срещу мен, когато се появих на вратата.
— Хари?
Aз се опулих. Господи! Бях забравил за срещата си със Сюзан. Как беше възможно подобно нещо? Въпреки Белия съвет, полицията, вампирите, комоциото, наркоманите, мафиотите и побойниците, размахвайки бейзболни бухалки…
Е, не. Вероятно няма чак толкова изключителни жени, които да задържат вниманието ми покрай всички събития. Но все едно, беше малко грубичко от моя страна.
— Здравей, Сюзан — казах аз жално и погледнах зад нея.
В колко часа беше казала Сюзан, че ще дойде? Девет?
А Линда? В осем? Тя каза най-напред в осем, но после реши, че ще й трябва още един час. Значи, девет. Няма да бъде особено приятно, ако се засекат.
Сюзан прочете изражението ми като отворена книга и хвърли един поглед назад, преди да ме погледне отново.
— Чакаш ли някого, Хари?
— Не точно — смотолевих аз. — Всъщност може би. Влизай, влизай. Ще се измокриш.
Това не беше съвсем точно. Аз бях прогизнал, застанал бос на отворената врата под дъжда и вятъра.
Устните на Сюзан се изкривиха в хитра, леко хищна усмивка, тя сгъна чадъра и мина покрай мен.
— Това ли е апартаментът ти?
— О, не — отговорих аз. — Това е лятната ми къща в Цюрих.
Тя ме изгледа, докато затварях вратата, поех връхната й дреха и я оставих на старата закачалка за шапки до вратата.
Сюзан беше с гръб към мен, докато се занимавах с шлифера й. Роклята подчертаваше дългата извивка на гърба й чак до кръста, но беше по-скоро със семпла кройка и дълги ръкави. Харесваше ми. Даже много. Тя ме остави да огледам гърба й, отдалечи се към камината, след което се обърна към мен, усмихна се престорено и опря гладкото си бедро на дивана. Косата й беше привързана високо на главата и разкриваше дългата й стройна шия, която сякаш предвещаваше още гладки и прекрасни гледки. Устните й се извиха в ъгълчетата на устата и тя присви тъмните си очи към мен.
— От полицията май ти възлагат извънредни задачи, нали, Хари? — провлече тя. — Тези убийства са нещо сензационно! Извършени чрез магия. Можеш ли да ми кажеш нещо?