Буреносен фронт

— „Костенурката“ е като птицата феникс — казах аз. — Но днес използвах един сервизен пикап. Виж. Всичко е наред. Пусни ме от тук, ще се прибера вкъщи и ще се наспя.

— Ти не си в състояние да караш — каза Мърфи. — Ти си опасен. Мен ще арестуват, ако те оставя да караш в това състояние.

— Мърф — казах аз досадено, — дори да ми платиш онова, което ми дължите, и то веднага, не мога да си позволя такси.

— Не се отдавай на мечти, Хари, и си спести думите. Аз ще те закарам до вас.

— Няма нужда от… — започнах аз, но тя се изправи и излезе от кабинета.

Глупости, помислих аз. Пълни глупости. Можех свободно да се движа. Седнах и се опитах да се изправя на крака.

Когато Мърфи се върна, ме завари легнал на една страна, а кабинетът й вонеше от моето повръщано. Този път не каза нищо. Само коленичи до мен, почисти устата ми и постави нов студен компрес на главата ми.

Спомням си, че ме подкрепяше, докато стигнем до нейната кола. Спомням си и отделни отсечки от обратния път до апартамента ми. Дадох й ключовете от пикапа и споменах нещо за Майк и шофьора на аварийната кола.

Но преди всичко си спомням ръката й върху моята — хладна, с леко нервни пръсти, съвсем мъничка в сравнение с моята лапа, но силна. Мисля, че през целия път ми се караше и заплашваше. Но си спомням и как здраво хвана ръката ми, сякаш да се увери, че съм още там. Или да ми внуши, че тя е до мен и няма да ме изостави.

Това е причината да съм готов дори да се влача по корем, но да й помогна. Тя е от добрите. От най-добрите.

Пристигнахме до апартамента малко преди пладне. Тя ми помогна да сляза по стълбите и отключи вратата вместо мен. Мистър веднага дотича и се отърка в краката й за поздрав. Може би защото бяха по-къси и й даваха по-добра стабилност, но тя не се олюля като мен, когато Мистър ме блъскаше. Или може би беше от айкидото.

— За бога, Хари — измърмори тя. — Тук е тъмно. — Опита да включи осветлението, но крушките бяха изгорели още миналата седмица и аз нямах пари да ги сменя. Накара ме да седна на леглото и запали няколко свещи от тлеещата жарава на камината. — Добре — каза тя. — Сега те слагам да си легнеш.

— Добре, щом настояваш.

В този момент телефонът звънна. Беше ми под ръка, затова вдигнах слушалката.

— Дрезден — обадих се аз.

— Господин Дрезден. Обажда се Линда Рандал. Помните ли ме?

Хе. Кой би могъл да забрави сцената от онзи филм, в който Мерилин стои над решетката на метрото? Спомних си очите на Линда Рандал и си помислих такива неща, които един джентълмен не би трябвало да мисли.

— Гола ли сте? — попитах аз. Трябваше ми цяла минута, за да осъзная какво съм казал.

Мърфи ми хвърли един кос поглед. Изправи се, отиде в спалнята ми и се зае с оправянето на завивките. Почувствах се ободрен. Може би изпуснатите думи подействаха по-добре от всяка лъжа, която бих изрекъл. Завеяният Хари не беше непременно лош.

Линда продължи да мърка в телефона: