Прашинка в Божието око

— Уитбред? Какво става?

После се разнесе друг глас:

— Морски пехотинци, готови за действие.

— Нищо, господин старши лейтенант. Всичко е наред. Не ме нападна, искам да кажа. Струва ми се, че извънземният е готов да дойде с мен… не, не е. Хванал е два от паразитите в найлонов чувал и сега го надува с въздушен кран. Едно от зверчетата беше скочило на гърба ми. Изобщо не го бях усетил… Сега сламкарят прави нещо. Не разбирам какво. Той знае, че го викаме на „Макартър“ — облече си скафандър.

— Какво прави?

— Свалил е капака на контролния пулт и свързва някакви кабели. Преди малко изстиска сребриста паста за зъби върху платката. Описвам ви само как изглеждат нещата, разбира се. Ох!

— Уитбред!

Юнкерът се озова сред ураган. Размахал ръце и крака, той отчаяно се опита да се хване за нещо, каквото и да е то. Ръкавиците му се плъзнаха по херметичния шлюз и под тях внезапно се появи празно пространство. После покрай него се завъртяха звездите и нощта.

— Сламкарят отвори люка — съобщи той. — Без предупреждение. Навън съм, в космоса. — Джонатан включи дюзите на реактивната си раница, за да престане да се премята. — Струва ми се, че изпусна целия въздух навън. Около мен има мъгла от ледени кристалчета и… О, Господи, това е сламкарят! Не, не е, не е в скафандър. Ето още един.

— Трябва да са малките — предположи Каргил.

— Точно така. Той уби всички паразити. Сигурно често се налага да го прави, за да ги прочиства. Не е знаел колко време ще остане на борда на „Макартър“ и не е искал да се разбеснеят. Затова е изпразнил кораба си.

— Трябваше да те предупреди.

— По дяволите, естествено, че трябваше! Извинете, господин старши лейтенант.

— Добре ли си, Уитбред? — Друг глас. Капитанът.

— Тъй вярно. Връщам се към извънземния кораб. А, ето го и сламкаря. Скача към скутера. — Юнкерът се обърна, за да го проследи с поглед. Съществото се носеше в космоса като купчина топки за боулинг, но извънредно грациозно. В закрепения за тялото му прозрачен чувал отчаяно се гърчеха две дребни фигури. Извънземният не им обръщаше внимание.

— Съвършен скок — измърмори Джонатан. — Освен ако… Господи! — Сламкарят влетя през люка на скутера, без дори да докосне стените. — Трябва да е абсолютно сигурен в равновесието си.

— Извънземният в скутера ли е вече, Уитбред? Без теб?

Острият глас на капитана го накара да потръпне.

— Тъй вярно. Влизам след него.

— Гледай да успееш.

Създанието беше в пилотската кабина и внимателно разглеждаше пулта. Внезапно се пресегна и завъртя един от бутоните. Уитбред изкрещя и се втурна да го сграбчи за рамото. Сламкарят не му обърна внимание.

Джонатан притисна шлема си до неговия и извика:

— Не пипай там, по дяволите! — После посочи пътническата седалка. Извънземният бавно се изправи, завъртя се и седна. Седалката не бе пригодена за тялото му. Уитбред облекчено се настани зад пулта и се насочи към „Макартър“.