Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Делта четири, все още нищо друго. Ще позвъня веднага щом Жан-Люк се обади от Бахрейн — той е при Деларне в „Гълф Ер де Франс“, ако го търсиш. Джени с тебе ли е?
— Не, върна се в хотела, но аз съм готов, щом пристигнат Мак и останалите.
— Каза ли на Патрик, Чарли? — попита го тихо Гавалан и чу пресиления му смях.
— Смешна работа, Анди! На тукашния човек на „Бритиш Еъруейз“, на двама други и на Патрик им е дошла щурата идея, че сме замислили нещо — нещо като да се измитаме. Представяш ли си?
— Не избързвай, Чарли, придържай се към плана — въздъхна Гавалан. Това означаваше да мълчи, докато хеликоптерите от Ковис не навлязат в системата за въздушен контрол на Кувейт, след това да се довери на Патрик. — Ще се обадя, щом науча нещо. Дочуване. А, чакай малко, съвсем забравих. Помниш ли Рос, Джон Рос?
— Как бих могъл да забравя? Защо?
— Чух, че е в Международната болница в Кувейт. Вижте как е, след като се оправите, моля те!
— Разбира се, Анди, веднага. Какво му е?
— Не знам. Обади се, ако имаш някакви новини. Дочуване. — И затвори телефона. Още една въздишка. — В Кувейт се е разчуло.
— Господи, щом там зна… — Звънът на телефона прекъсна Скот. — Ало? Момент. Господин Нюбъри, татко.
Гавалан пое слушалката.
— Добро утро, Роджър, как са нещата?
— А. Ами, аз, ъ-ъ, точно това исках да те питам. Как са нещата? Неофициално, разбира се.
— Добре, добре — отговори неангажиращо Гавалан. — Ще бъдеш ли в офиса си през целия ден? Ще намина, но ще се обадя, преди да тръгна.
— Да, моля те, мини. Ще бъда тук до обяд. Уикендът е дълъг, нали знаеш. Моля те, обади се веднага след като, ъ-ъ, чуеш нещо — неофициално. Веднага. Доста сме загрижени и… ами, ще го обсъдим, като дойдеш. Довиждане.
— Един момент. Чухте ли нещо за младия Рос?
— Да, да. Съжалявам, но доколкото разбирам, е ранен лошо, не очакват да оживее. Жалко, но е така. Ще те видя преди обед. Довиждане.
Гавалан остави слушалката. Всички го гледаха.
— Какво не е наред? — попита Мануела.
— Очевидно… изглежда, младият Рос е ранен лошо, няма да оживее.
— Каква гадост! Боже, не е честно… — промърмори Ногър. Той им беше разказал за Рос, за това как бе спасил живота им и живота на Азадех.
Мануела се прекръсти и отправи гореща молба към Мадоната да го запази, след това отново и отново я помоли да върне всички мъже невредими, всички, без пристрастия, и Азадех, и Шаразад, и да бъде мир, моля те, моля те, моля те…
— Татко, каза, ли ти Нюбъри какво е станало?
Гавалан поклати глава. Всъщност не го чу. Мислеше си за Рос. Той беше на едни години със Скот, по-твърд и здрав, по-опитен, а сега… „Горкото момче! Може би ще прескочи трапа… Боже, дано го прескочи! Какво да правим? Продължаваме, само това ни остава. Азадех ще бъде потресена, горкото момиче. Ерики също, дължи живота й на него.“
— Връщам се веднага — той излезе и се запъти към другия офис, откъдето можеше да се обади на Нюбъри на спокойствие.
Ногър стоеше до прозореца, гледаше към летището, но не виждаше нищо. Виждаше облещения фанатичен убиец на Табриз Едно, вдигнал високо отрязаната глава, виещ като вълк към небето — ангелът на внезапната смърт, който се превърна в дарител на живот за него, Арбъри, Дибъл и най-вече за Азадех. „Боже, ако си Бог, спаси го, както той спаси нас…“
— Техеран, тук Бандар-е Делам, чувате ли ме?
— Точно на петата минута — промърмори Скот. — Джахан не пропуска нито секунда. Сиамаки нали каза, че ще бъде в офиса точно след девет?
— Да, така каза. — Всички погледнаха към часовника. Беше осем и петдесет и четири.
Летището в Ленгех: 9,01 сутринта.
Кешеми стоеше в хангара и гледаше двата 206, които бяха вътре. Скрагър и Али Паш го наблюдаваха нервно. За миг един слънчев лъч проби надвисналите облаци и блесна по повърхността на 212 на площадката на петдесетина метра от тях. До хеликоптера чакаше очукана полицейска кола, а до нея стоеше шофьорът й — капрал Ахмед.
— Летял ли си с някой от тези, почитаеми Паш? — попита Кешеми.
— С 206? Да, почитаеми сержанте — отвърна Али Паш с най-любезната си усмивка. — Капитанът понякога взема мене или другия радист, когато не сме на смяна. — Съжаляваше много, че дяволът го бе домъкнал тук днес, повече съжаляваше, защото вече бе неизбежно въвлечен в предателство — предателство, защото бе нарушил правилата, лъжеше полицията, не бе съобщил за странните неща, които ставаха. — Капитанът ще ви вземе винаги когато пожелаете — каза той любезно. Цялото му същество се бе концентрирало върху това да се измъкне от тресавището, в което го бяха завлекли дяволът и капитанът.