Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Днес ще може ли?
Али Паш за малко да се разкрие пред внимателния му поглед.
— Разбира се, ако помолите капитана, разбира се, ага. Искате ли да го помоля?
Кешеми не каза нищо, просто излезе навън, без да го е грижа за Зелените ленти — половин дузина от тях го наблюдаваха с любопитство. Обърна се към Скрагър направо на фарси:
— Къде са днес всички, ага?
Али Паш превеждаше, но променяше думите, правейки ги да звучат по-добре и по-приемливо. Обясни, че тъй като днес е Свещен ден, без търговски полети, иранските служители правилно са били освободени, капитанът е наредил на хеликоптерите да отидат в определените райони за изпитания, а на останалите механици е разрешил да отидат на пикник, и че самият той си тръгва, за да иде в джамията веднага след като негово превъзходителство сержантът свърши работата си.
Скрагър бе съвсем объркан. Не разбираше фарси и му беше крайно неприятно, че ситуацията е извън негов контрол, но нямаше избор. Животът му и този на неговите хора бяха в ръцете на Али Паш.
— Негово превъзходителство пита какво планирате за останалата част на деня?
— Дяволски добър въпрос — промърмори Скрагър. После се сети за семейния девиз: „Могат да те обесят за едно агне, за една овца, така че по-добре вземи цялото проклето стадо“ — девиз, предаден на поколенията от неговия прародител, изселен в Австралия с доживотна присъда в началото на деветнадесети век. — Кажи му, моля те, щом свърши, че отивам до зелевата градина да проверя Ед Воси. Разрешителното му изтича и трябва да се поднови.
Гледаше и чакаше. Кешеми зададе въпрос, Али Паш отговори, а той през цялото време се чудеше какво да прави, ако Кешеми каже: „Добре, и аз идвам.“
— Негово превъзходителство пита дали бихте били така любезен да дадете на полицията малко бензин?
— Какво?
— Иска малко бензин, капитане. Иска да вземе назаем малко бензин.
— О! О, разбира се, разбира се, ага. — За миг Скрагър се изпълни с надежда. „Полека, синко — помисли си той. — Зелевата градина не е чак толкова далече и Кешеми не може да иска бензина, за да изпрати там колата, а той да полети с мене.“ — Хайде, Али Паш, ела да ми помогнеш — рече той. Не искаше да го оставя сам с Кешеми и го поведе към колонката. Махна с ръка към полицейската кола. Ветреният конус играеше на вятъра. Видя как облаците над тях се трупат, имаше и дъждовни, движеха се бързо, тласкани от насрещен вятър. Тук, долу, вятърът все още беше югоизточен, въпреки че се променяше откъм юг. „За нас е добре, но ще бъде проклет насрещен вятър за останалите“ — помисли мрачно той.
В хеликоптерите, приближаващи към остров Киш: 9,07 сутринта.
Четирите хеликоптера на Руди бяха на видимо разстояние един от друг, по-близо отпреди, летяха спокойно непосредствено над вълните. Видимостта беше между двеста метра и половин миля. Всички пилоти пестяха горивото, стремяха се към оптимален режим и Руди отново се наведе напред, за да почука по стъклото на индикатора за бензина. Стрелката леко потрепна и остана пак точно под половината на резервоара.
— Няма проблеми, Руди, работи добре — каза Фейгънуич по интеркома. — Имаме достатъчно време, за да дозаредим, нали? Движим се навреме и по разписание, нали така?
— Да. — Все пак Руди изчисли наново разстоянието и както винаги стигна до същия резултат: достатъчно, за да стигнат до Бахрейн, но недостатъчно за задължителното резервно количество гориво съгласно разпоредбите.
— Техеран, тук Бандар-е Делам, чувате ли ме? — Чу се отново гласът на Джахан в слушалките. Дразнеше го със своята настойчивост. За миг се изкуши да го изключи, но се отказа, защото беше твърде опас…
— Бандар-е Делам, тук Техеран. Приемаме ви на пет без четири, говорете!
Последва поток от думи на фарси. Руди долови „Сиамаки“ на няколко пъти, но почти нищо друго, тъй като двамата радисти говореха непрекъснато, а след това разпозна гласа на Сиамаки — раздразнен, арогантен и вече много ядосан: