Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Чудно, направо чудно. Скраг, ако нямаш нищо против, бих искал да потренирам аварийно изключване на двигателите, скоро трябва да се явявам за подновяване на разрешителното — Вили може да ме наблюдава, а?
— Окей. Обадете се след час. — Скраг отиде до прозореца, доволен, че остава с гръб към Али Паш и към тъжните му, обвиняващи очи. Двата хеликоптера излетяха и се насочиха към вътрешността на сушата. В офиса беше по-задушно от обикновено. Скрагър отвори прозореца. Али Паш седеше унил до радиото. — Защо не идеш да си почиваш, момче?
— Трябва да отговоря на Бандар-е Делам. Какво да им кажа, ага?
— Какво те попита Джахан?
— Каза, че ага Нумир искал да знае дали съм забелязал нещо странно, дали тук не е станало нещо странно: да се изписват резервни части, хеликоптерите да са излетели, къде са пилотите и механиците.
— Е, тук не става нищо странно. — Скрагър го наблюдаваше. — Аз съм тук, механиците отидоха на пикник, Ед и Вили правят рутинни проверки. Рутинни. Нали така? — Не откъсваше поглед от младежа, искаше той да мине на тяхна страна. Нямаше как да го убеди, нямаше какво да му предложи, нямаше пишкеш, освен… — Ти одобряваш ли това, което става тука, синко? — попита той внимателно. — Искам да кажа, това, което бъдещето ти предлага?
— Бъдеще? Моето бъдеще е в компанията. Ако… ако вие си тръгнете, тогава… тогава няма да имам работа, няма да… не мога да си позволя… Няма, не мога да си позволя, аз съм единствен син…
— Ако искаш да заминеш, синко, ще имаш работа и бъдеще. Ако искаш. Извън Иран. Гарантирано.
Младежът зяпна срещу него — изведнъж бе разбрал какво му предлага Скрагър.
— Но… какво е гарантирано, ага? Живот във вашия Запад, аз самичък? Ами близките ми, семейството, бъдещата ми годеница?
— Не мога да ти отговоря на това, Али Паш — рече Скрагър. Гледаше часовника си и усещаше как времето тече. Станцията присветваше и тихо бръмчеше. Той беше готов да се пребори с младежа, който бе по-висок от него, по-едър, по-млад с може би тридесет и пет години, а после да повреди радиото и да хукне. „Съжалявам, синко, но по един или друг начин ще трябва да ни съдействаш.“ Приближи се небрежно, зае по-добра позиция. — Както казвате вие, Иншаллах — усмихна се той предразполагащо и се приготви.
Когато чу тези думи от устата на любезния, странен възрастен мъж, когото толкова уважаваше, Али Паш усети как го облива вълна от топлина.
— Това е моят дом, ага, моята земя — рече простичко той. — Имамът си е имам и се подчинява само на Бога. Бъдещето си е бъдеще и е в ръцете на Бога. Миналото също си е минало.
И преди Скрагър да успее да го спре, Али Паш повика Бандар-е Делам и заговори на фарси в микрофона. Разговорът беше кратък, след това Али изведнъж прекъсна връзката и вдигна очи към Скрагър.
— Не ви обвинявам, че си отивате. Благодаря ви, ага, за… за миналото. — След това с подчертано отмерени движения изключи радиото, извади един прекъсвач и го сложи в джоба си. — Казах му, че ние… приключваме за днес.
— Благодаря, синко — въздъхна Скрагър. Вратата се отвори. Беше Кешеми.
— Искам да инспектирам базата — каза той.
Щабът в Ал Шаргаз.
— … а после, Анди, радистът на Ленгех — Али Паш, каза на Джахан: „Не, тука няма нищо странно“ — разказваше Мануела — и добави някак си рязко: „Приключвам за днес. Трябва да ходя на молитва.“ Нумир го повика веднага, искаше да изчака няколко минути, но нямаше отговор.
— Рязко? — попита Гавалан. Скот и Ногър слушаха внимателно. — Как рязко?
— Сякаш му е писнало или пък са му опрели пистолет до главата — не е обичайно един иранец да е толкова рязък — добави с безпокойство Мануела. — Сигурно просто си въобразявам, Анди.
— Значи ли това, че Скрагър е още там, или не? Скот и Ногър се намръщиха, ужасени от тази мисъл. Мануела нервно се размърда.
— Ако беше там, щеше да отговори лично, за да ни извести! Аз поне бих го направил. Може би… — Телефонът иззвъня и Скот вдигна слушалката: — С-Г. О, здрасти, Чарли, задръж така. — Подаде слушалката на баща си. — От Кувейт…
— Ало, Чарли. Всичко наред ли е?
— Да, благодаря. Аз съм на летището в Кувейт, обаждам се от офиса на Патрик в „Гърни“. — Въпреки че двете компании си съперничеха по целия свят, отношенията им бяха много приятелски. — Какво ново?