Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Негово превъзходителство пита дали не бихте му дали няколко туби по пет галона за резерва, капитане? Пълни, разбира се.
— Разбира се, защо не? Колко иска?
— Казва, че може да вземе три в багажника и две вътре. Пет.
— Пет да бъдат.
Скрагър намери туби и ги напълни, после натовариха полицейската кола. „Така е като «Молотов» коктейл“ — помисли си той. Бързо се трупаха буреносни облаци. В планините блесна светкавица.
— Кажи му, че ще е по-добре да не пуши в колата.
— Негово превъзходителство ви благодари.
— Винаги съм на негово разположение. — От планините долетя грохотът на гръмотевица. Отново блеснаха светкавици. Скрагър наблюдаваше как Кешеми бавно оглежда лагера. Двамата от Зелените ленти чакаха. Неколцина други клечаха на завет и гледаха безучастно. Не издържаше повече. — Е, ага, аз по-добре да тръгвам — каза той и посочи хеликоптера, после вдигна ръка към небето. — Окей?
— Окей? Какво окей, ага? — Кешеми го погледна странно.
— Да тръгвам. Сега. — Скрагър направи жест с ръка, имитирайки отлитане. Усмивката му беше замръзнала. — Мамнун ам, кода хафез. Благодаря, довиждане. — Той протегна ръка на Кешеми.
Сержантът погледна втренчено ръката, после него, острият му поглед го пронизваше.
— Окей — каза той. — Довиждане, ага. — И стисна здраво ръката му.
По лицето на Скрагър се стичаше пот и той се насили да не я изтрие.
— Мамнун ам. Кода хафез, ага. — Кимна и на Али Паш, искаше да се сбогува за последно и с него, но реши да не предизвиква късмета си, така че само го потупа по рамото. — До скоро, синко. Щастливи дни.
— Меко кацане, ага. — Али Паш гледаше как Скрагър се качи в кабината и се издигна и му махна, докато отлиташе. Скраг също му махна в отговор и видя очите му.
— Ако ми позволите, моля да ме извините, почитаеми сержант, ще заключа и ще вървя в джамията — каза Али Паш.
Кешеми кимна и се обърна отново към отлитащия хеликоптер. „Колко са ясни — мислеше си той, — старият пилот и този млад глупак. Толкова е лесно да разбереш мислите на хората, ако си търпелив и търсиш следи. Много е опасно да излиташ незаконно. Още по-опасно е да помагаш на чужденци да отлетят незаконно, а ти да останеш. Лудост! Колко са странни хората! Велик е Аллах!“
Един младеж от Зелените ленти с АК-47 се приближи и погледна многозначително към тубите с бензин в колата. Кешеми не каза нищо, само му кимна. Младежът кимна в отговор, погледът му беше твърд. После арогантно се отдалечи към останалите.
Сержантът седна на мястото на шофьора. „Прокажени кучи синове“ — помисли той язвително, — „вие още не сте законът в Ленгех, слава на Бога!“
— Време е да вървим, Ахмед, време е да вървим — каза той.
Докато капралът сядаше до него, Кешеми видя как хеликоптерът се издига над възвишението и изчезва. „Все още е толкова лесно да те хвана, старче — рече си той замислено. — Толкова е лесно да се алармира мрежата, нашите телефони работят, а ние имаме пряка връзка с базата на изтребителите в Киш. Достатъчни ли са няколко галона пишкеш за свободата ти? Още не съм решил.“
— Ще те оставя в участъка, Ахмед, след това съм свободен до утре. Ще задържа колата за днес.
Кешеми натисна съединителя. „Може би трябваше да отидем с чужденците — лесно щях да ги принудя да ни вземат, семейството ми и мене, но това би означавало да живеем от другата страна на нашия Персийски залив, да живеем сред араби. Никога не съм обичал арабите, никога не съм им имал доверие. Не, моят план е по-добър. Кротичко надолу по стария крайбрежен път цял ден и цяла нощ, след това с кораба на братовчеда до Пакистан, с много резервен бензин за пишкеш. Много от нашите хора вече са там. Ще уредя добър живот за жена ми и сина ми, и за малката Сусан, докато с Божията помощ можем отново да се върнем у дома. Сега тук има твърде много омраза, твърде много години минаха в служба на шаха. Добри години. Като шах той беше добър за нас, винаги ни плащаше.“
Северно от Ленгех: 9,32 сутринта.
Зелевата градина беше на десет километра североизточно от базата, сред запустяла, гола скалиста област в подножието на планините. Двата хеликоптера бяха един до друг, двигателите тихо работеха. Ед Воси стоеше до прозореца на кабината на Вили.