Краля демон [bg]

— Чуй ме сега, Бърн — обади се Гилън. — Може да си синче на командира и може да си учил в академията. Не ми дреме. Оставаш си сополанко. Не познаваш тия улици като нас. Тоя тук е хладнокръвен убиец и крадец. Само дето не сме го хващали с мръсни ръце досега.

Бърн се изправи и застана с лице към Гилън.

— Къде е доказателството? Пребили са го? Това ли е?

„Само така!“, помисли си Хан: подкрепяше наум ефрейтора със синя кръв, без да рискува с коментар на глас.

Гилън побутна грубо Хан с крака си.

— Викат му Гривник — обясни той. — Главатар е на уличната банда Вехтошарите. От години е в кръвна вражда с Южняците. Преди два дни го спипали самичък на „Тухларска“. Ако гвардията не се беше намесила, вече нямаше да е сред живите.

Гилън се ухили и прокара обложен език по напуканите си устни.

— Щяхме да направим услуга на народа, ако ги бяхме оставили да си довършат работата. Вехтошарите са били. Никой друг не би посегнал на Южняците. Това е отмъщение, от мен да знаеш, и тоя тук е виновникът.

Ефрейтор Бърн сведе поглед към Хан и преглътна сухо.

— Хубаво. Ще го приберем за разпит. Или ще си признае, или няма. Никакви побои. Самопризнание, изтръгнато чрез бой, не значи нищо. Хората са готови да кажат всичко, само и само да спрете.

Гилън се изплю на земята.

— Ще се научиш, ефрейтор. Не бива да жалиш уличните плъхове. Като нищо ще ти се нахвърлят, а имат остри зъби, повярвай ми. — Обърна се към войниците наоколо. — Вземете го с нас тогава. Ще се погрижим за него в ареста. — Тонът му накара Хан да изтръпне. Добронамереният ефрейтор Бърн нямаше да е там през цялото време.

— И още нещо, сър — обади се Бърн. — Най-добре му върнете кесията.

Гилън хвърли толкова свиреп поглед към Бърн, че независимо от всичко, Хан едва сдържа смеха си. Сержантът бръкна в джоба си, извади кесията на Хан, прерови я най-показно, уж за да се увери, че не е скрил вътре някое оръжие, и я пъхна обратно в палтото му. Само дето не се знаеше колко време щеше да се задържи там.

Униформените сграбчиха Хан за ръцете и го изправиха; последва заслепяваща болка. Имаше чувството, че в лявата му предмишница са набодени десетки парчета стъкло. Двама войника преметнаха ръце през раменете му и го повлачиха. Хан висеше помежду им, отпуснат като парцал, и се мъчеше да остане в съзнание, докато мислите препускаха бясно в главата му.

Дали наистина Вехтошарите не бяха видели сметката на шестимата Южняци? Но защо да го правят? Със сигурност не заради него и някогашното им познанство. Толкова кръвожадни деяния неизменно привличаха вниманието на гвардията. Всеки го знаеше.

Но ако не бяха те, кой тогава?

Каквото и да се беше случило, бе немислимо да очаква справедливо отношение в ареста. Трябваше им изкупителна жертва. Хан щеше да играе по свирката им и за награда да увисне на въжето. Сети за Мари, която го чакаше в храма, за майка му, която переше чужди дрехи в замъка Превалски брод. Те щяха да страдат най-много. А Хан не можеше да го допусне.