Аз преди теб
- Автор: Мойс Джоджо
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аз преди теб». Краткое содержание книги:
- Нали каза, че искаш да разшириш обхвата? - Тя посочи ръката ми. - Твоето парче е по-голямо.
- Вземи го ти тогава. Семейството му май си мисли, че съм използвачка.
- Какво? Само защото искаш да го извеждаш? Господи! Би трябвало да са благодарни, че някой си прави труда. Което не може да се каже за тях. — Трина взе другото парче от десертчето. - Както и да е. Виж номер пет. Би могъл да се запише в компютърен курс. Слагат на главите им някакво приспособление и могат да задвижват клавиатурата с кимане. В интернет е пълно с квадриплегици. Би могъл да се сприятели с много хора. Което значи, че няма да е нужно винаги да излиза от къщи. Дори говорих с една двойка в чатрума. Приятни хора. Съвсем… - Направи па-
уза и сви рамене. - …нормални. Изядохме си половинките от десертчето в мълчание, докато гледахме как приближават групите изтощени бега-чи.Не можах да различа Патрик. Никога не успявах. Лице-цето му се сливаше с тълпата.Сестра ми посочи към листа. - Погледни и културната секция. Има концерт специ-циално за инвалиди. Нали каза, че е по културата. Е, може просто да си седи и да остави музиката да го пренесе в друг свят.Така е измислено, че да те накара да забравиш за
състоянието си. Каза ми го Дерек, оня с мустаците от ра-ботата.
Смръщих нос.
- Не знам, Трина…
- Изплаши се, защото казах „култура”. Ти само ще седиш с него.И гледай да не шумолиш с пакетчето чипс.А ако предпочиташ нещо по-така…-Тя ми се ухили. - Има и стриптийз клуб. Но за това ще трябва да го заведеш в Лондон.
- Да заведа работодателя си да гледа стриптийзьорки?
- Е, нали каза, че вършиш всичко: миене и хранене и други такива. Не виждам защо да не седиш до него, докато се надървя.
- Трина!
- Е, сигурно му липсва. Може даже някоя от стриптий-зьорките да му седне в скута.
Няколко души до нас извърнаха глави. Сестра ми се смееше. Винаги говореше така за секса. Сякаш е някакъв вид развлечение. Сякаш е без значение.
- От другата страна на листа са по-дългите пътувания. Не знам ти какво харесваш, но може да направите дегустация на вино в долината на Лоара… което не е чак толкова далеч.
- Квадриплегиците могат ли да се напиват?
- Не знам. Попитай го.
Загледах се намръщено в списъка.
- Значи така… ще отида и ще кажа на Трейнърови, че възнамерявам да напия техния склонен към самоубийство син инвалид, да изхарча парите им за стриптиизьорки, а после да го завлека на параолимпиадата.
Трина грабна списъка от ръката ми.
- Е, не виждам ти да имаш по-оригинални идеи.
- Просто си мислех… Не знам. - Потърках носа си.-Чувствам се малко обезкуражена, честно казано.Трудно
ми е дори да го накарам да излезе в градината.
- Е, това трябва да се промени. О, ето ги,идват!По-добре да се усмихнем!
Пробихме си път през тълпата отпред и започнахме да викаме. Никак не беше лесно да произведа нужното количество окуражителен шум, при положение че едва успявах да си движа устните от студ. Най-после видях Патрик, главата му се мяркаше сред море от напрегнати тела, лицето му лъщеше от пот, сухо-жилията на врата му бяха опънати, а изражението му беше като на човек, който е подложен на изтезание. Същото това лице щеше да засияе веднага щом прекосеше финиша -сякаш изпитваше прословутата еуфория от бягането само след достигането на някакви лични дълбини. Не ме видя.
- Давай, Патрик! - провикнах се отпаднало. И той профуча към финалната линия.
Трина не ми говори два дни, понеже не бях показала нужния ентусиазъм по отношение на „списъка с предложения”. Родителите ми не забелязаха; бяха доволни, че съм решила да остана на работа. Управата на мебелния завод бе насрочила няколко срещи с работници за края на седмицата и татко бе убеден, че ще е сред съкратените. Всички над четирийсетте задължително „минаваха под ножа”.
- Много сме ти благодарни за помощта, скъпа - казваше мама толкова често, че ме караше да се чувствам неудобно.
Беше странна седмица. Трина започна да си приготвя багажа за университета, а аз всеки ден трябваше да се про-мъквам в стаята й и да ровя в чантите, които вече бе на-пълнила, за да видя кои от нещата ми е избрала да вземе. Повечето ми дрехи бяха непокътнати, но вече бях открила един сешоар, слънчевите ми очила, имитация на „Прада”, и любимата ми тоалетна чанта с изрисувани лимони. Ако кажех нещо на сестра си, тя само щеше да вдигне рамене и да отвърне:”Ти не ги използваш”, сякаш това решаваше
проблема.Но Трина си беше такава. Мислеше се за специална. Дори след появата на Томас не загуби чувството, че е бе-бето в семейството - дълбоко вкорененото чувство, че
целият свят се върти около нея. Като малка правеше такива сцени, когато искаше нещо мое, че мама ме молеше да й го дам,само и само да има мир.