Преследване на времето (Изкуството на свободата)
- Автор: Грънчаров Ангел
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Преследване на времето (Изкуството на свободата)». Краткое содержание книги:
Казаното дотук — от първата глава до настоящата, в края на която най-сетне стигнахме — всъщност е опит за една непосредствена «онтология» на човешкото съществуване, която трябва да ни даде фундамента на по-нататъшните изследвания, да очертае водещите ориентири в него. Ще продължим с поредица от въпроси, които са повече практически, отколкото така кардинални и основополагащи. Но кой може да ни убеди, че «практическото», в което пребиваваме непрекъснато, във всеки миг и ден, е по-малко значимо — и съдбовно?!
8. Реалността «човек-и-време»
8.1. Човешките нагласи към времето. 8.2. Целостта на живата субективност с «траенето». 8.3. Екзистенциалните ефекти на будуването нощем. 8.4. Тайнствена «спекулация» с времето. 8.5. От нас зависи с какво… «запълваме времевата протяжност». 8.6. «Страдателната» позиция спрямо времето. 8.7. Ритъмът на моя живот. 8.8. «Нещо не е наред с моето време». 8.9. Зачестилите всекидневни провали. 8.10. Кардиналните въпроси, които трябва да решавам сам. 8.11. Мечтите за изгодни шансове.
Опитите ни да направим «видим» импулса, «идващ от дълбините» (Бергсон) и опиращ до «самия принцип на живота», ни отведоха — на пръв поглед — до отдалечени от «проблематиката» за времето «места»; но това, както ще видим, е само «на пръв поглед», докато «взирането» ще постави всяко нещо на неговото място — което е истинската задача на философията. В подкрепа на тази увереност тук мога само да припомня забележителните думи на Анри Бергсон:
«За да разбулим тайнството на дълбините, често трябва да гледаме върховете. Огънят, който е в центъра на земята, се появява единствено на върха на вулканите.»
Затова оттук нататък ни предстои това да се вглеждаме внимателно в «чашата» или «кратера» на вулкана, в който кипи огъня на дълбините — друг избор не съществува. Времето може да бъде «засечено» най-вече по неговите прояви и ефекти, по «резонанса», който то предизвиква в човешкото съществуване и в душата на човека: чиста времевост извън субективността, извън преживяването й от човека не съществува. Началото, пътят и целта съвпадат, те са вкоренени в нашата същност на времеви същества, загадката на времето се свежда до загадката на човека — и съществуването на човека.
— възможността за които се намира дълбоко в недрата на субективността — са твърде многообразни, примесени една с друга, в известен смисъл «нечисти», слети, неразчленени. Обикновено живият човек се «вмества» във времето изцяло интуитивно, отдавайки се на неговата нестихваща динамика, забравяйки за неговия ритъм и темп, но следвайки го «импулсивно» и «спонтанно». По същия начин интуитивно и незабележимо за съзнанието става пренагласата, «превключването» от една нагласа към друга, подбуждано от неосъзнати вътрешни потребности и желания. Така както нощем, потънали в дълбок сън, спонтанно сменяме позата на тялото в пространството, в леглото, по същия начин денем, в будно състояние, сменяме своята позиция спрямо времето — без да си даваме отчет какво точно става и особено защо така става. Тази «слятост» на живата субективност с потока на времето, при която тя не отделя себе си от него и не му се противопоставя, е първата даденост на живота, която трябва да отчитаме — търсейки разбиране. От друга страна
при която тя изцяло се потопява в него чак до степента на «загубване» и «забравяне» на самия себе си, трябва да бъде запазена за разбирането. Ето го началото на пътя, който трябва да изминем — за да постигнем яснотата и пълнотата, от която зависим. Оттук трябва да тръгнем в изследването си, в което ще се опитам да намеря «пролуки» в тоталността на субективното преживяване на времето. Целта ми е да уловя съставящите я нагласи и «градивни елементи», а след това да се върна при нея и да я погледна вече от… «висотата» на постигнатото разбиране.
Времето тече непрекъснато без да го усещаме — с изключение на миговете, в които тягостно улавяме неговия като че ли забавен ход. Мъчителното, «провлачено» протичане на времето, или по-скоро тягостното течене на сгъстеното като смола време, при което всяка минута «капе» безкрайно бавно (а това се е случвало на всеки от нас в часовете на напрегнато очакване на някакво събитие или пък при извънредно трудно поносима скука) е отправната точка на моето изложение. Забавеното време, чиито ход отеква в субективността и нанася забележими трансформации в нейния живот (вътрешно-душевен и външно-практически) е пролуката, която ми позволява да навляза в интимното отношение на човек и време — предизвикващо моя основен интерес. Разбиването на целостта, наречена «субективно-времева», тук е довело до своеобразно «спиране» на времето, а това позволява да се разгледа поотделно и по-съсредоточено естеството на двете съставящи я — което конституира тяхното специфично отношение. «Забавеният кадър» на иначе непрекъснато течащото и неуловимо време е добра възможност за улавяне на неговото съдбовно влияние върху съществуването на човека.