Преследване на времето (Изкуството на свободата)

и които неусетно за нас самите определят битието ни. Индивидулното съществуване на отделния човек може да бъде разполагано — не в пространствения смисъл, разбира се — в «координатната система» с двата полюса, за която открихме, че е била налице и в най-древните времена; то става някъде, някога и някак по пътя, водещ от горното към долното, от нисшето към висшето, от високото към ниското — и само така може да бъде оценявано. Казваме, че някой е «пропаднал», а друг се е «издигнал» или дори «възвисил»; в тези изрази, на които не обръщаме особено внимание (дори и заради «метафоричността» им!) е скрит не само субективен, но и общовалиден онтично-човешки смисъл. Редуването на «възходи» и «падения» в нашия живот (а всеки от нас може по безпогрешен начин да определи кое е едното и кое — другото) е естествен ход на «всекидневието», от което не можем да избягаме, да се скрием — както не можем да се скрием и от себе си. Важното е да не губим посоката и — отклонявайки се от «правия път» от време на време — без губене на време и без налучкване да можем да го намираме отново, усещайки пак «твърдата следа» и «почвата» под нозете си; защото само така може да се поеме без съжаления нагоре, по стръмнината. Опорочеността на едно съзнание се илюстрира категорично в нежеланието да се различават ясно тези посоки на живота; това се потвърждава всекидневно в опитите да бъдат смесвани и разменяни «автентичните посоки» (т. е. «горното» да се възприема като «горно», на «пропадането», на същинското падение да се лепва етикета «хитрост», «успех», «уреждане в обществото» и пр., а реалният възход и възвисяване — независимо в какъв аспект се проявяват — да бъдат подлагани на осмиване, на подигравка, да бъдат определяни като «наивност» или дори «глупост»). Ясно е, че от позицията на гореспоменатата изкривеност и опороченост, натрапвана на другите и лековерните като някакъв «здрав смисъл» или дори «мъдрост на живота», прагматична при това, всичко изглежда наопаки както в негатива. Сверяването на посоките затова се налага твърде често, което съвсем не е трудно: ориентирите са вътре в нас самите, иска се само да погледнем на себе си непредубедено, с ясен поглед, да отхвърлим решително илюзиите относно себе си, накрая, да приемем това, което е, тъкмо за такова, каквото то наистина е. В края на краищата