Преследване на времето (Изкуството на свободата)

и по този начин «вместваме» себе си в него — предопределя отрицателния отговор на поставения въпрос. От всеки един от нас зависи много, почти всичко — що се отнася до изпълването на чистата продължителност на времето с избрани от нас и пораждани, правени от нас събития, «случки», «преживелици». А в зависимост от това какво правим и как го правим се определя нашата вътрешна разположеност към времето, която се съчетава с «времевия лъч»: за да се получи специфичната «интерференция» на двете, лежаща в основата на реалността «субект-време», на нашето дълбоко единение с времето, от което непрекъснато зависим, но което също зависи от нас самите. В този смисъл с право е казано, че «времето е в нас» в същата степен, в която и «ние сме във времето»; човек и време са неразделни: без субект, който да го преживява, времето «угасва» в замръзналата и инертна вечност на нищото, на празното съществуване без смисъл и посока. Ние не трябва да поставяме себе си в «страдателна» позиция спрямо времето (превръщайки се в «жертви», подхвърляни безжалостно от неспиращия времеви поток), а трябва да действаме в свободно избрана от нас посока, което ни поставя в едно действително, пълноценно преживяно, реално за субекта, автентично време. Затова времето е чуждо и неразбрано единствено за несвободните хора; в степента, в която сме свободни и действащи (дори само готови за действия!), времето е наше. За мъртвите предмети около нас (този камък, тази чаша и пр.) време не съществува — или съществува само чрез човека — те съществуват потопени в една безизразна и безжизнена «вечност», която някога неусетно ще погълне и техните отломки. (Какво от това, че този камък, който притиска страниците на разтворената пред мен книга ще ме надживее след като аз не завиждам на неговата куха, скучна, мъртва вечност?!)