Преследване на времето (Изкуството на свободата)

това дали ценя времето зависи от това дали ценя себе си като реалност, имаща и времеви измерения. Достойнството на човека, изглежда, тук намира своите първични извори — нека това да бъде наш ориентир по-нататък. Да виниш времето (което било «такова», а трябвало да бъде «друго») за неща, които са се случили на теб самия, е отказ от себе си, признание за непълноценност, пълно неразбиране на своята самостоятелност и уникалност — границите на която задаваме ние самите, изхождайки от свободата си.

И така, ако се оплакваме, че «времето ни бяга» и не можем да го «настигнем» или пък че тече «мъчително бавно», то ние всъщност недоволстваме от себе си и от своя живот — макар че нямаме доблестта да го направим открито, а се опитваме да си намерим «извинения». В такъв случай трябва да намерим смелостта да потърсим вината в себе си и на тази основа да се вгледаме внимателно в живота си: «Тук е Родос, тук и скачай!». (Един човек се хвалел, че може да скача по-високо — или по-дълго — от всички, но… на остров Родос. Недоверчивите и мъдри атиняни му отвърнали: «Тук е Родос, тук и скачай!»; другояче казано, настояли, че ако смяташ че можеш нещо, то следва да го направиш, а не да си търсиш извинения: «Покажи какво можеш, недей само да се хвалиш!».) Никой друг не е — и не може да бъде — отговорен за това, което се случва на нас самите всекидневно, а най-малко от всичко са «виновни»… обстоятелствата, «случая», «условията», «средата». Нашето всекидневие зависи от нас самите, от никой друг: разполагайки свободно със себе си, ангажирайки се с отговорността да правиш онова, което силно искаш, ти всъщност овладяваш и своето време. Противно на това, «оплитайки» се в недоразумения и неразбиране на себе си и на своя живот, аз автоматически изпадам в неадекватност и спрямо времето, което се превръща в «загубено», «пропиляно», «непреживяно», «непочувствано», «неуловено», «недостигнато», «пропуснато», «избягало» и т. н. време. Усетили, че