Кралицата на ангелите
- Автор: Бир Грег
- Серия: Кралицата на ангелите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на ангелите». Краткое содержание книги:
„Кралицата на ангелите“ е не само приковаваща вниманието история, но и задълбочено изследване на човешкия ум. В този чудесен роман Грег Беър ни отвежда в един странен свят от бъдещето, където пробивите в нанотехнологията са променили облика на Земята. Но в същото време авторът се стреми да разбие утвърдените представи за съвършенство, дълг и наказание, като по този начин ни води из лабиринтите на човешката душа.
— В момента не мога да определя чувствата си, за каквото и да било, още по-малко относно Емануел — каза Ричард, успокоявайки се бавно. Той седеше като жерав на старото извехтяло канапе и махна към Мери да си вземе стол. Тя придърпа един. Женствено и изтънчено седна без никакво притеснение.
Когато се наклони, светлините върху лицето й бяха като фазите на черна луна. „Това е добре. Запиши го.“
— Одобряваш ли Хиспаниола? — попита тя.
— Не всичко, което вършат.
— Но Голдсмит го е одобрява.
— Той наричаше Ярдли пречистващ. Някои от нас бяха смутени от това.
— Посещавал ли е Ярдли през последната година или две?
— Ти трябва да знаеш.
— Няма как да сме сигурни. Може да е пътувал под друго име.
— Не и Емануел. Той беше свободен.
— Ходил ли е до Хиспаниола?
— Не мисля, не.
— Говореше ли за Хиспаниола като за убежище, пристан?
— Той смяташе, че островът е дисниленд. Оценяваше, че хората имат достатъчно храна и че работят, но не харесваше местата за туристи и курортите, не.
— Но веднъж е отишъл там.
— Мисля, че тогава той… взе решение.
— Значи не смяташ, че би се върнал там?
— Не знам. — „Но ти знаеш. Той никога няма да се върне там.“
— Ами ако се почувства в опасност и Ярдли би го защитил?
— Предполагам, че може да се върне. Но наистина не мога да кажа.
— Мислил ли си за това, което се случи? Осъзнавам, че е било травмиращо.
— Не съм мислил много за това. Никога и през ум не ми е минавало, че той би направил такова нещо… Ако го е направил.
„Емануел е поетът, който убива. Те знаят. Те са замразили апартамента. Ти знаеш.“
— Какво би го накарало да направи такова нещо? Кариерата му ли западаше? Провал в обществото?
Ричард се засмя.
— Вие сте в Сенките, лейтенант Чой. Проваляне — той се изсмя тихо на тази дума.
— Но той не е живеел в Сенките, а в Южния Гребен.
— Емануел прекарваше много от времето си тук долу с нас. С Мадам дьо Рош.
— До преди осем или девет месеца. След това е молел хората да го посещават. Това ли беше причината да го навестяваш вместо да го срещаш при Мадам дьо Рош?
— Да.
— Защо се е променил?
— Това бе просто прищявка.
— Не ставаше ли все по-ексцентричен?
— Ексцентризмът е повече от престореност за поета. Той е необходимост.
Мери Чой се усмихна:
— Не изглеждаше ли огорчен, недоволен?
— Недоволен, може би. Не от мен, от другите. Предполагам, че те ревнуваха. Завист.
— Дори в годините, когато популярността му намаля?
— Когато водачът остарее, идва ред на младите лъвове… — „Така ли беше наистина? Не съвсем. Май се опитваш да излъжеш Немезида.“ — Всъщност, тук нямаше такъв вид съперничество. Той посещаваше Мадам дьо Рош по-рядко през последните две години, но поддържаше връзка с нея. Аз бях…
Той погледна настрани, облизвайки устни.
— Ти беше най-лоялният му приятел.
— Различен от младежите, студентите и поетите от Гребените. Той ги посрещаше често в апартамента си. Никога при Мадам дьо Рош. Създаваше ново семейство, нов кръг от приятели, може би. Но той не спря да се вижда с мен. Имам предвид да ми позволява да го посещавам.
— Какво му харесваше у поетите и студентите от Гребените?
— Енергията им. Липсата на претенции. Имам предвид лъжливите, безсмислени претенции на възрастните. Иначе всички млади хора са претенциозни. Това им е работата.
„Нейният тон, топлината й ми напомнят за дъщеря ми.“
— Защо би решил да ги убие?
Ричард погледна надолу в скръстените си ръце:
— За да ги спаси — каза той. — Емануел не предвиждаше голямо бъдеще за нас. Не смяташе, че ще оцелеем след това време на изпитания.
— Имаш предвид второто хилядолетие? Той не беше апокалиптик, нали?
— Не. Той ги презираше. Смяташе, че ако се опитаме да прочистим цялото си зло, нищо няма да остане, нито гръбнак, нито воля. Ние бихме се срутили. Каза ми, че се опитваме да се издигнем от пъпчивото си юношество до средната си възраст. И то твърде бързо. Смяташе, че ще се провалим и отново ще пропаднем в една ужасна, технологическа ера. Невежество, простащина, но технологично укрепена.
— Мислиш, че вероятно е убил приятелите си, за да ги спаси от провал?
„Не. За да спаси себе си.“
— Не знам. Наистина не знам. Иска ми се да можех да ти помогна.
— Би могло Голдсмит да е преживял психически срив? Без разум или рационалност, просто грохване?
— Предполагам, че е било това.
— Не виждам как би могло да се случи, господин Фетъл. Изглежда нехарактерно. Той не е бил психически сломен самотник. Поддържал е достатъчно силни връзки с хора като теб. Извън промените, които можем да припишем на късната средна възраст, извън малкото ексцентрични политически възгледи, ние просто не можем да намерим никаква причина за това, което той стори.