![Войната на старците [Old Man's War - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/6/4/8/8/vojnata-na-starcite-old-man-s-war-bg-download.jpg)
Войната на старците [Old Man's War - bg]
- Автор: Скальци Джон
- Серия: Войната на старците #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Войната на старците [Old Man's War - bg]». Краткое содержание книги:
Добрата новина е, че човечеството вече е овладяло междузвездните полети. Лошата — че подходящите за живот планети са малко, а извънземните, готови да се бият за тях — много. Вселената, оказва се, е враждебно място.
Дори някой да бе забелязал същата нощ, че глайдерът на базата напуска периметъра й без разрешение, бе запазил тази информация за себе си. Независимо от факта, че под тежката машина, прелитаща в опасна близост над короните на дърветата, се поклащаше завързан с главата надолу човек. Във всеки случай никой не се оплака, че е чул отчаяни писъци, нито доста безкомпромисните и критични коментари на Мартин относно най-известния албум на поп звездата. На следващата сутрин, по време на закуска, главен сержант Руиз ме попита защо изглеждам уморен, а аз обясних, че трябва да е заради трийсеткилометровия маратон непосредствено преди това.
На единадесетата седмица, заедно с още няколко взвода, ни стовариха в планините на север от базата. Задачата бе съвсем проста — да открием и унищожим всички войници от другите взводове, а оцелелите да се доберат на собствен ход до базата, за срок от четири дни. За да стане още по-интересно, всеки войник бе оборудван с устройство, което регистрираше понесените от него поражения — в зависимост от тежестта им войникът щеше да почувства от остра болка до пълно обездвижване (след което щеше да бъде транспортиран от бойното поле от някой от инструкторите, които следяха всичко това отблизо). Знаех го, защото Руиз ме използва за опитно зайче, когато ни демонстрираше системата в базата. Опитах се да внуша на войниците си, че преживяването не е от приятните.
Първата атака дойде малко след като се приземихме. Загубих четирима войници, преди да открия откъде се води огънят и да насоча хората си натам. Поразихме двама, другите двама се измъкнаха. През следващите няколко часа бяхме подложени на откъслечни атаки, което ми подсказа, че останалите взводове са се разделили на отреди от по няколко души, за да са по-подвижни.
Аз имах друга идея. Благодарение на нашите МозКом можехме да поддържаме беззвучна връзка независимо от това къде се намираме и на какво разстояние сме един от друг. Другите взводове, изглежда, бяха пропуснали преимуществата на този факт — и толкова по-зле за тях. Накарах войниците ми да открият постоянен канал помежду си, а после пратих по един разузнавач от всяко отделение да открие местонахождението на противниковите групи. По такъв начин съвсем скоро разполагахме с подробна карта на позициите на врага, която непрестанно се разширяваше и обновяваше. Дори някои от войниците да биваха разкрити, това пак ни помагаше, тъй като неговата (или нейната) „смърт“ издаваше точно мястото на противника. Така ние не само притежавахме мобилни групи от разузнавачи, но получавахме пълна и достоверна информация за онова, което ставаше на полигона.
Скоро тактиката ми започна да дава резултати. Разузнавачите ми биваха обстрелвани, дори поразявани, но докато падаха, предаваха сведения и спасяваха другарите си. На втория ден заедно с Райли засякохме две отделения от други взводове да си разменят изстрели. Бяха толкова погълнати от това занятие, че така и не забелязаха, че ги поваляме с точни изстрели от разстояние. Райли удари двама, аз трима, а други трима се простреляха един друг. Беше направо страхотно. Когато приключихме, двамата не разменихме нито дума, а потънахме в гората, без да спираме да обменяме информация с останалите.
Най-после и други се досетиха какво правим, но по това време 63-ти взвод разполагаше с числено преимущество. Същия следобед довършихме и последните оцелели, след което се отправихме на бегом към базата, която бе на осемдесет километра от полигона. Последният от нас пристигна в 18:00. В края на краищата изгубихме деветнадесет души, заедно с четиримата в началото. Но бяхме поразили половината от участниците в учението, а същевременно бяхме изгубили само една трета от числения състав на взвода. Дори главен сержант Руиз нямаше възражения за резултата. Когато командирът на базата му връчи наградата, на лицето му даже разцъфна усмивка. Кой знае колко го е боляло сърцето за това.
— Късметът продължава да ни преследва — осведоми ме току-що произведеният в действителен редник Алън Розентал, когато ме откри на площадката на совалката. — И двамата сме назначени на един и същи кораб.