Дяволския остров
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Бакалов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дяволския остров». Краткое содержание книги:
С приближаването на ловците едни от кукумявките се разлетяха, други се изпокриха в дупките си, а змиите и гущерите се отдалечаваха. Най-чудното бе, че в една дупка се криеха по няколко различни животни.
Любопитството на Базил и Люсиен бе голямо, затова Люсиен разказа следното:
— Дупките се спускат перпендикулярно на осемдесет-сто сантиметра, след което завиват и вървят под наклон още няколко крачки, накрая завършват с малко помещение — самото жилище на мармота. Конусообразните могилки служат само за вход.
— А кукумявките не ядат ли мармоти? — попита Базил. — Нали горските кукумявки убиват големи животни?
— Не, тези не правят това. Досега в техните стомаси не са намирали нищо освен насекоми, ала твърде възможно е понякога да ядат гущери и жаби.
— А как живеят гърмящите змии? — попита Франсоа.
— Това е загадка за учените. Някои твърдят, че ядат старите мармоти. Но това е малко вероятно, тъй като земната гърмяща змия е твърде малка и не би могла да глътне голям мармот. А че ядат малките мармоти, е сигурно, малки често са намирали в стомасите им.
— А с какво се хранят мармотите през зимата, когато няма трева? — продължи да разпитва Франсоа.
— Лежат в дупките си, в плътно изплетени топчести гнезда от трева и корени. Мармотът влиза в гнездото през малка дупка, която след това затваря, и оставя съвсем малък отвор, за да влиза въздух. В тези уютни гнезда спят цяла зима и не се показват навън…
Ловците изминаха седем-осем километра и все още се намираха в кучешкото градче. Най-после при залез слънце навлязоха в гола степ. Всички страдаха от жажда, вода нямаше вече нито капка, а хълмът все още изглеждаше далеч. Ако и там не намерят вода? Тази мисъл ги докарваше до ужас. Базил съжаляваше, че не послушаха Люсиен, но нямаше време за разкаяние, по-скоро трябваше да стигнат до хълма. С настъпването на тъмнината лесно можеха да изгубят пътя, затова момчетата се мъчеха да се движат колкото е възможно по-бързо, ала уморените добичета, страдащи от жажда, едва пристъпяха.
На около пет километра след мармотите видяха пред себе си ново препятствие — огромна пукнатина, дълбока около триста метра, която беше невъзможно да се прескочи. На дъното нямаше вода, но дори да имаше, не биха могли да я достигнат. Пропастта криволичеше на десетки километри в равнината. Тримата братя се гледаха с отчаяние и не знаеха какво да предприемат. Дали да се върнат при напуснатия ручей, или да потърсят място, където да преминат пропастта? Накрая избраха преминаването. Изморени, тръгнаха по края на пукнатината и вървяха много дълго, ала без никакъв успех. Така ги завари нощта. Да се пътува в тъмнината, беше невъзможно, затова слязоха от конете и изтощени, се хвърлиха на земята.
Трудно е да се опише какво изтърпяха през тази безсънна нощ, измъчвани от жажда и страх пред неизвестността. Нямаше никаква трева и бедните животни страдаха не по-малко от господарите си.
Призори продължиха пътя си. Пукнатината все тъй се виеше пред тях и те с ужас видяха, че дори не могат да се върнат по вчерашния път, тъй като окончателно го бяха изгубили. Денят беше мрачен и съвсем не можеха да се ориентират къде се намираше ручеят, където бяха спрели.
Докато се чудеха накъде да поемат, изведнъж за своя голяма Радост се натъкнаха на бизонова пътека. Момчетата без колебание тръгнаха по нея. Тя, както и очакваха, се спускаше на дъното на пукнатината, изкачваше се от другата страна и извеждаше в прерията.
Ала когато отново излязоха на открито, страданията им се усилиха. Жегата беше нетърпима, а прахът, който вдигаха конете, закриваше хълма, към който отиваха. Измъчени, момчетата едва можеха да говорят от жажда. Спирането означаваше сигурна смърт, така че волю-неволю трябваше да вървят.
Привечер, изтощени до крайност, най-после стигнаха хълма, жадно търсейки с очи — ще се намери ли някъде вода. Но сивото, скалисто възвишение изглеждаше безводно. Изведнъж Жанет с радостно цвилене се хвърли напред. Тя познаваше прериите и отдалече усещаше водата. Конете тръгнаха след нея и скоро излязоха на зелена полянка, през която ромолеше бистър ручей. Най-после всички можаха да задоволят измъчващата ги жажда.
Глава тринадесета
В Голямата американска равнина често можете да видите каменни възвишения е плосък, като че отрязан връх и перпендикулярни към земята склонове. Възвишението, при което се озоваха нашите ловци, беше покрито с редки борчета, а от скалите стърчаха жалки кедрови дръвчета. Тук растяха още маслини, юка, кактуси, които му придаваха живописен изглед.