Дяволския остров
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Бакалов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дяволския остров». Краткое содержание книги:
Момчетата бяха спрели да разгледат отвесните скали, когато забелязаха на самия край на пропастта странни животни, каквито никога не бяха виждали. Големи колкото елени, цветът им бе възчервеникав на гърба, белезникав на шията и долната част на тялото. Напомняха елени, но по формата на главата и муцуната по-скоро приличаха на овни. Най-характерното бяха рогата им, по които момчетата познаха дивите овни. Тези рога растяха над очите и се извиваха назад, а после се обръщаха отново напред и достигаха почти до челюстите. Някои рога бяха по-дълги от метър и придаваха внушителен вид на животните, които стояха над пропастта. Бяха около дванадесет на брой.
Момчетата веднага се прицелиха. Овните забелязаха това движение и изведнъж изчезнаха.
Младите ловци останаха на същото място повече от петнадесет минути с надежда, че овните отново ще се покажат. Но те никъде не се виждаха и братята продължиха да търсят пътека, по която може да се излезе горе.
След като видяха овните горе на хълма, желанието им да се изкачат се усили, ала въпреки внимателното търсене никъде не намираха удобно място.
— И все някъде трябва да има пътека, която да ни изведе — каза Франсоа. — Иначе как ще попаднат там овните?
— Може би горе са се родили — забеляза Базил.
— Не — възрази Люсиен. — Горе очевадно няма вода, а без нея не биха могли да съществуват. Овните непременно слизат отнякъде при ручея.
— Тогава тук трябва да има пътека — каза Франсоа.
— За тях без съмнение, но не и за нас. Тези животни могат да пълзят по склона не по-зле от котки и да скачат като катерици. Това им позволявала се спасяват от вълци, пантери и други хищници…
Разговорът бе прекъснат от възклицанието на Базил. Приближиха до източния склон на хълма, който имаше съвсем друг вид. Той беше разрязан от дълбока падина, през която към върха се виеше пътека. Тя се изкачваше сред отломки от скали, кактуси и акации. В дъното на падината се виждаха камъни и течеше ручей, заобиколен от буйна трева и върби.
Когато момчетата дойдоха при ручея, вниманието им бе привлечено от следи, оставени по меката кал. Те имаха продълговата форма и бяха по-дълги от човешки стъпки.
По дълбоките ямички от пет нокти лесно можеха да се познаят стъпките на мечка. Това откритие поизплаши ловците и ги поразколеба да се качат горе на хълма, но тъй като мечката не се виждаше наблизо, храбрите момчета решиха да тръгнат.
До върха стигнаха много трудно. Катереха се, като се хващаха за скалите и корените. Вървяха по едва забележими следи, оставени от овни или други животни. Към средата на пътя стигнаха до отвор подобен на вход на пещера, но отсъствието на растителност и утъпканата трева наоколо показваха, че тук е леговището на някакво животно. Тримата братя мълчаливо отминаха страшната пещера, като страхливо се оглеждаха и бързаха да стигнат върха колкото е възможно по-скоро. След няколко минути видяха плосък връх, покрит с борове, сред които растяха акация, треви, кактуси и алое. Но по-голямата част от площта беше гола и можеше цялата да се обгърне с поглед.
Тук момчетата отново видяха дивите овни, незабелязващи приближаването им, тъй като братята навреме се прикриха в храстите. „Сега трябва да им осуетим достъпа до пътеката и така цялото стадо ще бъде в ръцете ни“, мислеха ловците.
Като оставиха Люсиен и Маренго да пазят пътеката, Базил и Франсоа дебнешком тръгнаха към овните. Пълзяха и се криеха колкото е възможно, дойдоха наблизо и се прицелиха. В това време един от овните изведнъж изчезна зад скалата. Момчетата помислиха, че е паднал долу, стреляха веднага и убиха две животни. Останалите се спуснаха да бягат, но като видяха, че пътят им е отрязан, се хвърлиха в пропастта.
„Сигурно са се убили“, помислиха Базил и Франсоа. Извикаха и Люсиен на мястото, откъдето бяха изчезнали овните. Долу се простираше равнина, но по нея не се виждаше нито един овен.
— Ето ги! — извика Франсоа и показа как бягат далеч в прерията.
Тогава Люсиен забеляза няколко издатини по скалите, по които животните вероятно се бяха спуснали надолу.
Щом стадото изчезна от погледа им, ловците се върнаха при убитите животни и вече се готвеха да ги одерат, когато Базил и Франсоа си спомниха за овена, паднал от скалата. Като се наведоха над издатината, видяха дърво, в клоните на което се блъскаше овенът. Закачен с грамадния си рог, той висеше над пропастта. Тежко беше да се гледат страданията на нещастното животно. Базил стреля в него. И убит, овенът остана да виси в същото положение.