Дяволския остров
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Бакалов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дяволския остров». Краткое содержание книги:
Не минаха и пет минути, когато се появи ново стадо и се насочи към водата. В това стадо имаше около тридесетина антилопи. Всички вървяха една след друга, като следваха водача си, стар самец. Вероятно бяха пасли цял ден далеч оттук и сега отиваха на водопой.
След като утолиха жаждата си, започнаха да щипят трева и нямаха намерение да се приближават до хълма. Това разочарова ловците, които отново започнаха да мечтаят за вечеря от антилопа. През това време животните все повече се отдалечаваха. Братята не можеха да се приближат до тях, тъй като местността беше много открита, а съвсем не им се искаше да ги изпуснат. Какво да правят?
Внезапно Базил си спомни нещо, което беше слушал от стари ловци. Реши да приложи това средство.
Отряза един вилообразен клон и изостри края му. След това взе червеното одеяло, разгъна го пред себе си и излезе на открито място, държейки в едната си ръка клона, а в другата — пушката.
Досетливото момче държеше одеялото така, щото то съвсем да го закрива. Вървеше приведен, докато привлече вниманието на стадото. Тогава заби клона в земята, закачи на него одеялото и застана на колене зад него.
Странният предмет, разбира се, не можеше да не събуди любопитството на антилопите, които престанаха да пасат и започнаха малко по малко да се придвижват към него. Сега вече не вървяха в строг ред, както преди. Ту една, ту друга излизаше напред, като демонстрираше своята храброст. След няколко минути една голяма антилопа дойде съвсем близо до Базил и той стреля в нея.
Тя подскочи, обърна се и изчезна заедно с цялото стадо, което се разбяга от гърма. Базил беше много учуден от несполуката си. Беше се прицелил добре и обикновено много рядко грешеше.
Като си обясни несполуката със своята прибързаност, той прибра одеялото и унило се върна при братята си.
— Погледни! — извика Франсоа, който през пялото време следеше с поглед антилопите. — Вълците тичат след тях.
— Навярно си ранил антилопата — забеляза Люсиен, — иначе не биха преследвали стадото.
Люсиен беше прав. Зверовете добре познаваха бързината на антилопите и не биха ги преследвали, ако една от тях не беше ранена. Вълците често разпознават раненото животно по-добре от самите ловци и вървят подире му, докато не го унищожат.
Базил веднага скочи на коня и препусна след вълците. Скоро видя ранената антилопа — беше доста изостанала от стадото. Момъкът трябваше да препуска няколко километра. Хищниците хванаха антилопата пред очите му и я повлякоха в прерията. Той пришпори коня и след няколко минути ги разгони, но пак беше късно — антилопата вече беше разкъсана на части. Базил се върна при братята си, проклинайки вълците. Франсоа, на когото беше омръзнало мечешкото месо, му пригласяше, а Люсиен се мъчеше да ги успокои, уверявайки, че месото на антилопата не е вкусно.
След вечеря докараха конете близо до огъня, завиха се в одеялата и заспаха на меката трева.
Глава четиринадесета
Нощта не мина съвсем спокойно. Конете на няколко пъти се плашиха от неизвестни животни. Маренго, който не се боеше от вълци, също диво ръмжеше. От време на време сред вълчия вой се чуваше страшният рев на друго животно, който караше Жанет да се приближава разтреперана до самия огън, а също и Маренго. Не беше ли това рев на кугуар или, което е още по-ужасно — на сива мечка?
Последното беше доста вероятно, тъй като се намираха в местност, където имаше много мечки.
Ако бяха уверени в това предположение, тримата братя едва ли биха могли да заспят. Те решиха да караулят поред. Прибавиха дърва на огъня, за да може да осветява възможно най-голямо пространство. Така измина нощта, а с идването на деня се поуспокояха. Те пуснаха конете да пасат, изкъпаха се в ручея и приготвиха закуската. Забелязаха, че им остава месо само за два дни, и това малко ги обезпокои. Тук нямаше нищо друго освен антилопи, които не беше лесно да се убият. Ако не им се случеше да попаднат на бизон, щяха да умрат от глад.
Ето защо решиха да се задоволят само с половин порция месо и да го изразходват по-икономично. След закуската взеха да обсъждат по-нататъшното си пътешествие. Мненията бяха различни, затова решиха да се изкачат на хълма, по-добре да разгледат околността и чак тогава да изберат посоката.
Взеха пушките и тръгнаха да търсят удобно място за изкачване на хълма. Но от западната страна, където бяха, скалите се издигаха съвсем отвесно, тъй че изкачването по тях беше невъзможно.
Те дълго вървяха без никакъв резултат. Когато достигнаха до най-западната точка на възвишението, видяха в далечината скалист гребен или редица ниски планини, които се простираха от север към юг. Това беше източният склон на платото Ляно Естакадо. Тримата братя често бяха чували за това плато от ловците и веднага го познаха, но продължиха пътя си. Сега те обикаляха южната част на хълма, която се оказа също тъй непристъпна, както и западната. Скалите тук бяха като че ли още по-високи, на места се надвесваха напред, украсени с хоризонтално растящи по тях дървета.