Патриотични игри
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Патриотични игри». Краткое содержание книги:
Разбира се, истината беше друга и всеки го знаеше. Но Райън знаеше достатъчно за съдебните игри — юристите много рядко се съобразяваха с истината. Правилата бяха далеч по-важни. Следователно нямаше да има официално разискване за целта на престъпниците, нямаше да се намесва и кралското семейство с изключение на клетвата, че не познават престъпника и по тази причина не могат да дадат важни показания.
Това нямаше значение. От написаното във вестниците по случая личеше достатъчно ясно и без видеозапис на случилото се, че присъдата е сигурна. Кати също нямаше да бъде свидетел по делото. Освен експертите по съдебна медицина, които бяха дали показания предишния ден, обвинението имаше осем свидетели. Райън беше вторият. Очакваше се делото да продължи най-много четири дни. Както Оуенс му беше казал в болницата, нямаше да се шегуват с този тип.
— Доктор Райън? Бихте ли ме последвали, сър?
И тук се отнасяха към него като към важна персона. Един съдебен пристав в риза с къси ръкави и вратовръзка дойде при него и го въведе в съдебната зала през страничната врата. След като отвори вратата, офицер от полицията взе компютъра му.
— Време е — прошепна на себе си Райън.
Зала 2 на „Олд Бейли“ беше образец на пищни дърворезби от XIX век. Голямата зала беше облицована с толкова много панели от дъбово дърво, че построяването на подобно нещо в Америка би предизвикало протестите на „Сиера клуб“ заради изразходвания дървен материал. Фактическото подово пространство беше изненадващо малко, почти колкото трапезарията в собствената му къща, като приликата ставаше още по-поразителна от поставената в средата маса. Съдийската катедра представляваше дървена крепост, а до нея се намираше свидетелската ложа. Уважаемият съдия Уийлър седеше на един от петте стола с високи облегалки зад катедрата. Изглеждаше блестящо в яркочервената одежда с шарф и перука от конски косми, която стигаше до тесните му рамене и намирисваше на мухъл. Ложата на съдебните заседатели се намираше от лявата страна на Райън. Осем жени и четирима мъже седяха в две равни редици. Всички бяха изпълнени с очакване. Над тях се намираха местата за публиката, издигнати като балкон за черковен хор и поставени под такъв ъгъл, че Райън едва можеше да види хората там. Съдебните служители се намираха вдясно от Райън, от другата страна на малкия подиум, облечени в черни одежди, широки вратовръзки от XVIII век и по-малки перуки. Всичко това създаваше леко религиозна атмосфера, от която Райън се почувства донякъде неловко, когато полагаше клетвата.
Уилиям Ричардс, държавният прокурор, беше на годините на Райън, почти толкова висок и сложен по същия начин. Той започна с обичайните въпроси: име, местоживеене, професия, кога е пристигнал, с каква цел. Ричардс очевидно имаше способността да драматизира нещата и когато стигнаха до стрелбата, Райън чувстваше възбудата и очакването на публиката дори без да поглежда присъстващите.
— Доктор Райън, можете ли да опишете какво се случи след това?
Джек направи това точно за десет минути, без да го прекъсват. През цялото време беше полуобърнат към съдебните заседатели и избягваше да ги гледа. Странно, чувстваше се като на сцена. Описваше случилото се, насочил поглед към дъбовите панели точно над главите им. Струваше му се, че отново изживява всичко, и когато завърши, усещаше как сърцето му бие учестено.
— Доктор Райън, можете ли да разпознаете човека, когото нападнахте най-напред? — запита накрая Ричардс.
— Да, сър — посочи Райън. — Обвиняемият, който се намира тук.
Това беше и първият внимателен поглед, който Райън му отправи. Казваше се Шон Милър — според него това не беше чисто ирландско име. Беше на двадесет и шест години, нисък, слаб, в костюм и с вратовръзка. Когато Райън посочи към него, той се усмихваше на някого от посетителите в залата, вероятно роднина. След това погледът му се премести и вече можеше да го разгледа. Питаше се, що за човек може да планира и извърши такова престъпление? Какво му липсваше, какво беше онова ужасно нещо, което живееше в него и което повечето цивилизовани хора, слава богу, не притежаваха? Изпитото, е белези от акне лице изглеждаше напълно нормално. Милър спокойно би могъл да мине за стажант-директор в „Мерил Линч“ или някой друг концерн. Бащата на Джек беше прекарал живота си в борба с престъпници, но за Райън съществуването им беше загадка. „Защо си различен? Какво те кара да си това, което си?“ — искаше да попита Райън, но знаеше, че дори и да получи отговор, въпросът нямаше да бъде разрешен. След това погледна Милър в очите. Потърси…нещо, искрица живот, човечност — нещо, което би показало, че пред него стои друго човешко същество. Вероятно всичко трая две секунди, но за Райън моментът сякаш се беше проточил няколко минути. Гледаше тези бледи очи и видя …