Патриотични игри
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Патриотични игри». Краткое содержание книги:
— Значи, сър Джон, лейтенантът от американската морска пехота е водач на бойскаути. Не искате да кажете това, нали? — попита той, а в тона му се долавяше нотка сарказъм.
— Не, сър. Моля да ме извините. Не исках да създам такова впечатление, но ние съвсем не сме тълпа от свръхагресивни варвари. Работата ми беше да изпълнявам заповеди, да бъда агресивен, ако ситуацията го изисква, и както всеки офицер да използвам собствените си преценки. Но там прекарах само три месеца и още се учех как да стана офицер, когато се нараних. Морските пехотинци изпълняват заповеди естествено, но един младши лейтенант е най-низшият офицер. Той повече търпи, отколкото нарежда. Предполагам, че не сте били в армията. — Накрая Райън докосна кукичката на пуснатата въдица.
— Е, и на какво точно са ви учили? — попита Аткинсън. Беше разгневен или се правеше на такъв.
Ричардс хвърли предупредителен поглед към Райън. Погледът му излъчваше тревожни сигнали. Няколко пъти му беше повтарял, че не бива да кръстосва сабя с Чарли Червения.
— Възпитаваха у нас основните качества на водач. Учеха ни как да водим мъжете на бойното поле — отговори Райън. — Как да реагираме в определени тактически ситуации. Как да използваме оръжията на хората от взвода и в по-малка степен оръжията на стрелкова рота. Как да викаме подкрепа отвън от артилерия и въздушни средства…
— Да реагирате?
— Да, сър. Това е част от обучението. — Райън използваше толкова дълги отговори, колкото смяташе, че може да прави безнаказано, като се стараеше гласът му да звучи приятелски и да бъде изчерпателен. — Никога не съм участвал в бойна ситуация, ако, разбира се, не броим това нещо, за което става дума тук, сър. Но инструкторите ни съвсем ясно подчертаваха, че човек няма много време за мислене, когато летят куршуми. Човек трябва да знае какво да прави и да го прави бързо — или неговите хора ще бъдат убити.
— Отлично, сър Джон. Вие сте обучен да реагирате бързо и решително на тактически стимули, така ли е?
— Да, сър — отговори Райън. Струваше му се, че вижда уловката.
— Значи по време на нещастния инцидент, разглеждан пред този съд, когато е станала първата експлозия, вие сте заявили, че сте гледали в обратната посока?
— Да, сър. Гледах в посока, обратна на мястото на експлозията.
— След колко време се обърнахте да видите какво става?
— Сър, както ви казах, първото нещо, което направих, беше да прикрия дъщеря си и съпругата си. След това погледнах. Колко време е минало? Най-малко секунда, сър, и може би най-много три. Съжалявам, но както казах преди, трудно е да си припомня всичките тези неща — искам да кажа, че човек не носи хронометър със себе си.
— Значи, когато най-после сте вдигнали глава, не сте видели какво се случи веднага след експлозията?
— Точно така, сър. „Окей, Чарли, задай следващия въпрос.“
— Следователно, вие не сте видели моя клиент да хвърля граната или да стреля е пистолет?
„Хитроо — помисли Райън, изненадан, че адвокатът опитва този номер. — Е, трябва все нещо да пробва, нали?“
— Не, сър. Видях го тичешком да заобикаля колата в посока откъм убития терорист с автомата. Миг по-късно той застана до задния десен калник на ролсройса, с гръб към мен, с пистолет в дясната си ръка, насочен напред и надолу, сякаш…
— Предположение от ваша страна — прекъсна го Аткинсън. — Сякаш какво? Може да е било нещо друго. Какво? Как можете да знаете какво прави там? Не сте го видели да излиза от колата, която по-късно се измъкна. Спокойно може да е бил пешеходец, бягащ, за да се скрие, както и вие, нали?
Очакваше се Джек да бъде изненадан от въпроса.
— Предположение ли, сър? Не, аз бих го нарекъл преценка. Ако той е бягал, за да се скрие, както предполагате, би трябвало да идва от другата страна на улицата. Съмнявам се, че някой е могъл да реагира толкова бързо и да постъпи по този начин. Да оставим настрани факта, че там е имало човек с автомат, което може да накара всекиго да се замисли малко. Освен това той бягаше от посоката, където беше стрелецът е автомата. Ако го правеше за прикритие, защо да бяга в посоката на стрелбата? Ако е имал пистолет, защо не го е застрелял? Тогава нито за миг не си и мислех, че е възможно да прави това, а и сега това ми се струва невероятно.
— Отново изводи, сър Джон — каза Аткинсън като упорито дете.
— Сър, зададохте ми въпрос и се опитах да ви отговоря, обяснявайки мотивите за постъпката си.
— И вие очаквате да повярваме, че всичко това е минало през ума ви само за няколко кратки секунди? — Аткинсън отново се обърна към съдебните заседатели.
— Да, сър — убедено отговори Райън. — Това е всичко, което мога да кажа. Така е.