Патриотични игри
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Патриотични игри». Краткое содержание книги:
— Е, шампанското помага.
— Прекрасно — отбеляза кралицата. — Мисля, че трябва да ви оставим за момент, за да можете да се запознаете отново с Каролайн. — Тя и херцогът се отдалечиха.
— По-леко с пиячката, Джек. — Кати, ослепителна в бялата разголена рокля, въздействаше така силно, че Райън дори не се запита колко ли е струвала. Беше с чудесна прическа и с грим — две неща, които професията винаги й забраняваше. Сега тя беше просто Кати Райън. Целуна жена си бързо, въпреки че имаше толкова хора.
— Хората…
— Майната им — тихо каза Джек. — И как е любимото ми момиче?
Очите й искряха от това, което имаше да каже, но гласът й прозвуча безизразно делово:
— Бременно.
— Сигурна ли си… Кога?
— Сигурна съм, скъпи, защото, първо, аз съм лекар и, второ, закъснява ми с две седмици. А на въпроса „кога“ — Джек, спомни си кога дойдохме тук и какво направихме веднага когато приспахме Сали… Виновни са онези странни хотелски легла, Джек. — Тя поклати глава. — Винаги става така.
Джек нямаше какво да каже. Постави здравата си ръка около рамото й и я притисна толкова дискретно, колкото позволяваха чувствата му. Щом закъснява с две седмици — е, той знаеше, че Кати е точна като швейцарския си часовник. „Ще бъда татко — отново!“
— Този път ще опитаме да родим момче — каза тя.
— Знаеш, че това няма значение, мила.
— Виждам, че сте му казали. — Кралицата се завърна тихо като котка. Джек видя, че херцогът разговаря с адмирал Чарлстон, и се запита за какво ли. — Честито, сър Джон.
— Благодаря ви, ваше величество, благодаря и за още много неща. Никога няма да мога да се отплатя за любезността ви.
Отново получи усмивка като от коледна елха:
— Ние сме тези, които се отплащат на вас. Каролайн ми разказа и виждам, че ще имате поне един хубав спомен от посещението си в страната ни.
— Разбира се, мадам, но хубавите спомени ще бъдат повече. — Джек се учеше как се играе играта.
— Каролайн, той винаги ли е толкова галантен?
— Всъщност не. Трябва да сме го хванали в момент на слабост — отговори Кати. — А може и да е, ако престоят тук му е повлиял благотворно.
— Това ме радва след всичките ужасни неща, които каза за малката Оливия. Знаете ли, че отказа да си легне, без да ме е целунала за лека нощ? Такова прекрасно, чаровно ангелче. А той я нарече лоша!
Джек въздъхна. Не му беше трудно да разбере какво е станало. След три седмици в тази обстановка Сали вероятно правеше най-хубавите реверанси в историята на западната цивилизация. Сега може би дворцовият персонал водеше борби за правото да се грижи за нея. Сали беше истинско татково момиче. Способността да манипулира хората й се удаваше лесно. Беше го практикувала върху баща си в продължение на години.
— Може би съм попреувеличил, мадам.
— По най-клеветнически начин. — Очите на кралицата се разшириха. — Тя не е счупила нищо. Нищичко. И трябва да ви кажа, че става най-добрата ездачка, която сме виждали от години.
— Моля?
— Уроци по езда — обясни Кати.
— Искаш да кажеш, на кон?
— Какво друго би могла да язди? — попита кралицата.
— Сали на кон? — Райън погледна жена си. Идеята не му хареса твърде много.
— И се справя прекрасно. — Кралицата скочи в защита на Кати. — Съвсем безопасно е, сър Джон. Ездата е прекрасно умение, на което всяко дете може да се научи. Тя развива дисциплина, координация и отговорност.
„Да оставим това, че е и прекрасен начин да счупи хубавото си малко вратле“ — помисли си Райън. Отново си спомни, че човек не трябва да спори с кралицата, особено когато се намира под покрива й.
— Дори и вие трябва да опитате да яздите — каза кралицата. — Съпругата ви язди.
— Сега имаме достатъчно земя, Джек — каза Кати. — Ще ти хареса.
— Ще падна — мрачно каза Райън.
— След това отново ще се качите и така, докато не го направите както трябва. — Това беше казано от жена с над петдесетгодишен ездачески опит.
„Същото е, като да караш колело, само че от колело не се пада толкова силно, а и Сали е твърде малка за колело — каза си Райън. Изнервяше се да гледа как Сали бута колелото си по пътеката пред гаража. — За бога, та тя е толкова малка, че конят дори не може да разбере дали е отгоре му или не.“
Кати долавяше мислите му.
— Децата трябва да растат. Не можеш да я опазиш от всичко — изтъкна жена му.
— Да, скъпа, зная. — „По дяволите, не мога. Та това ми е работата.“
След няколко минути всички излязоха от стаята и тръгнаха за вечерята. Райън се озова в синята приемна зала с колони, която го накара да затаи дъх, а след това мина през двойно огледални врати и влезе в официалната трапезария.