Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на бедния свещеник. Спомените го връщат към едно живописно селце в Кент — първата му енория, Обитателите на селото са преследвани от проклятие, а старата църква и гробището зад нея крият страховити тайни.
Преди години група тамплиери са били коварно подмамени и оставени да загинат в близкото тресавище.
Има ли нещо вярно в преданието, че загиналите рицари са носели със себе си легендарното съкровище на тамплиерите, изчезнало безследно след обявяването на ордена извън закона? Защо младите жени в селото са обречени на ранна смърт? Свещеникът е решен да извади на бял свят мрачната тайна — но на каква цена?
— Какво е това? — посочи той червените петна.
— Мъртвешки огньове, отче. Или поне така ги наричат. Това са светлини в тресавището. Някои ги наричат блуждаещи огньове, за мен те са мъртвешки огньове.
— Какво означават те?
— Смърт. Дяволските светлини. Сатаната идва от тъмнината, отче. Той заблуждава душите и телата. Завежда ги в блатото, където те умират.
— Виждала ли си мъртвешките огньове? — попита я Филип.
— Не, отче, аз много се боя. Никога не излизам от църквата. Никога не напускам Скозби.
— Какво! — възкликна Филип. — Ти си над осемдесетгодишна и никога не си излизала от селото?
— Не, много ме е страх. Мъртвешките светлини са там.
Тя потръпна и придърпа грубото одеяло, което беше увила около раменете си, по-плътно. После повдигна глава и подуши въздуха.
— Пекат вол, нали? — Старицата облиза устните си. — Бих искала парче месо. Меко и сочно, а може би и друго, което да изсуша и да запазя за по-нататък.
— Ще получиш месо — промърмори Филип. — Присцила, не знаеш ли, че тези мъртвешки огньове са само запалени газове от блатото. — Той се усмихна. — Или поне така са ми казвали.
— За вас, отче, може да е така, но за мен те са мъртвешки огньове, светлините на дявола.
— Но щом не си била край тресавището, къде си ги виждала?
— Тук. Когато мъглата падне и обвие дърветата и камъните на гробището, виждам мъртвешките огньове и знам, че Романел е наоколо.
Филип остави рисунките.
— Романел! — възкликна той.
Тя лукаво му се усмихна и извърна глава.
— Вие го видяхте — прокълнат в живота, прокълнат в смъртта! Казвам ви, когато видите мъртвешки огньове на гробището, значи Романел е наоколо. Той ще броди там, докато не бъде въздадено възмездие.
— Възмездие за какво? — попита Филип.
— Не знам, отче. Но той беше зъл човек. Убил е онези тамплиери, а и други хора. — Тя поклати глава — Така поне мисля аз.
Филип се върна на рисунките. Колкото повече ги гледаше, толкова повече се убеждаваше, че тази старица е присъствала на нападението над тамплиерите в блатата край Скозби. Всички рисунки потвърждаваха това.
— Защо си била с тамплиерите? Тя поклати глава.
— Била ли съм? Наистина ли? — Очите й се напълниха със сълзи. — Не знам — изхлипа тя. — Господи, бих искала да разбера.
Филип събра рисунките и й ги върна.
— Благодаря ти. — Той се изправи. — Имаш ли нещо, останало от детството ти, Присцила?
— Нищичко, отче. Имам само това, което Романел ми е дал. Филип й помогна да се изправи и целуна покритата й с изпъкнали вени ръка.
— Тогава да тръгваме. Волът сигурно вече е добре изпечен. Хайде, мила моя. Ще поръчам да ти отрежат парче месо.
Филип поведе Присцила за ръка през гробището. Денят гаснеше. Той спря до тисовото дърво.
— Каза ми, че майка ти е погребана тук.
— Да, отче. Така ми каза Романел.
Свещеникът я изведе на улицата, намери й място до стария Уокин, който вече беше много пиян. Младият Бартоломю беше изпратен да й отреже парче месо, а Филип влезе в кръчмата и й донесе чаша мляко. После тръгна отново по улицата. Мина покрай Едмънд, който седеше на една маса, а няколко млади момичета го закачаха. Нямаше и следа от Стивън. Лицето на Филип се опъна: беше вече решил при първа възможност да поговори с приятеля си, защото смяташе, че той е по-заинтригуван от търсенето на съкровището, отколкото от строежа на новата църква.
— Изглеждате ядосан, отче.
Свещеникът се обърна. Зад него стоеше Пиърс. В една ръка държеше халба, а с другата прегръщаше хубава млада жена.
— Хайде, отче. Няколко чаши вино и ще танцувате с нас.
— Пиърс, искам да те помоля за нещо.
— А, не, намерете си друго момиче.
Филип не се усмихна и ръката на Пиърс падна от раменете на младата жена.
— Какво има, отче?
Свещеникът се извини, момичето се усмихна и двамата се отдалечиха така, че да не ги чуват.
— Искам да ми помогнеш да изкопаем още нещо от гробището.
— Не, отче, не и сега!
— Моля те, няма да отнеме много време. Пиърс тихичко изруга.
— Какво търсите, отче?
— Един гроб с женски скелет. Пиърс сви рамене.
— Добре, както казват, „Работата никога не свършва“.