Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на бедния свещеник. Спомените го връщат към едно живописно селце в Кент — първата му енория, Обитателите на селото са преследвани от проклятие, а старата църква и гробището зад нея крият страховити тайни.
Преди години група тамплиери са били коварно подмамени и оставени да загинат в близкото тресавище.
Има ли нещо вярно в преданието, че загиналите рицари са носели със себе си легендарното съкровище на тамплиерите, изчезнало безследно след обявяването на ордена извън закона? Защо младите жени в селото са обречени на ранна смърт? Свещеникът е решен да извади на бял свят мрачната тайна — но на каква цена?
Но сега, когато опасността от френското нападение беше отминала, Филип погледна към църковната кула. Беше напълно убеден, че най-доброто, което може да направи, е да унищожи това място, без дори да изчака новата църква на Хай Маунт да бъде построена. Беше убеден, че през студената, мрачна зима на 1308 Романел е избил тамплиерите, оставил труповете им на Хай Маунт, осквернил старите гробове, а после заровил оръжието на рицарите в селското гробище. Той се взря в един надгробен камък: беше трудно да скриеш оръжие. Пресните дупки на Хай Маунт или в горите можеха да предизвикат подозрение. А може би Романел е възнамерявал по-късно да изкопае оръжието и да го продаде. Той беше скрил всички доказателства от изчезването на тамплиерите в тресавищата край Скозби. Дори най-проницателният кралски наместник не е могъл да намери нещо, което да го обвини. Романел не беше спрял дотук. Знаел е, че онези, които са били с него, разяждани от вина, които ще искат да признаят или ще се полакомят за наградата, също го застрашават. Филип знаеше достатъчно за медицината, за да осъзнае, че в полето около Скозби има отровни билки. Те можеха да бъдат събрани, изсушени и стрити, готови за разтваряне във виното или ейла на съучастниците. Разбира се, когато се разболеят, кой ги посещава? Техният енорийски свещеник, който се преструва, че им носи лекарства, а всъщност съкращава пътя им към гробищата.
Филип си спомни вълнението на Оплаквачката от предишната вечер. Мина през страничната врата и прекоси гробището. Когато стигна до гроба, който бяха изкопали предишната вечер, беше изненадан да види, че в земята бяха забодени малки свещи, разположени във формата на кръст. От другата страна на прясно разкопаната пръст беше коленичила Присцила със затворени очи и четеше молитва. Филип клекна срещу нея. Тя отвори очи.
— Веселят се, нали?
Лицето й изглеждаше подмладено.
— Защо миналата нощ изпищя, когато видя оръжието? — попита Филип.
— Заради насилието — отвърна тя. — Войниците с техните кървави мечове и писъците на умиращите. — Тя се отпусна на пети. — Винаги тези мечове, летящите стрели, силуетите в мрака…
— Виждала ли си преди оръжието?
— Да, в сънищата си.
— Какво друго има в тези сънища?
— Намирам се в усамотено тресавище. Вятърът е леден. Няма луна, облачно е. Огромна бяла сова, чийто криле изпълват небето, се спуска над мен като предвестник на смъртта. — Тя смръщи вежди. — Снощи отново го сънувах, но този път беше по-ясно. Около мен има мъже. Уморени са. Надушвам потта и затоплената кожа на дрехите. Те са добри хора.
Воини са, но са мили с мен: имат благи очи и прегракнали гласове. Особено ясно виждам един от тях. Има мустаци и брада. Той е умен човек. Баща ми ли е? — Оплаквачката отвори очи. — Какво говоря? — попита тя, сякаш си говореше сама. — Какво искам да кажа? Нали Романел е мой баща.
Тръпки преминаха по гърба на Филип и устата му пресъхна.
— Ти си била там, нали? — попита той. — Била си там, когато тамплиерите са били нападнати. Какво, за Бога, си правила там ти, едно дете? Толкова порочен ли е бил Романел, че да те включи в нечестивите си дела?
— Не знам. — Отговорът беше безизразен. — Не знам, отче. Понякога сънувам и е ужасно. Понякога рисувам. — Тя посочи с ръка. — Искате ли да видите рисунките ми?
Филип се изправи и я последва в колибата й. Тя беше чиста и подредена, ухаеше приятно на билки и диви цветя. Подът беше от утъпкана пръст, покрита със свежа трева от гробището. Мазилката на стените беше наскоро боядисвана. Филип предположи, че старата жена го е направила сама. Под комина имаше малко, грубо направено огнище. В далечния ъгъл стоеше стълба, която водеше нагоре, до разположеното под тавана легло. Присцила покани свещеника да седне, докато тя бавно се качи по стълбата и се върна с пожълтели ролки пергамент, които му подаде.
— Нарисувах ги сама — каза тя стеснително. — Когато сър Ричард ме пита какво искам за Коледа, аз винаги казвам пергамент й въглен. И, разбира се, прясно мляко. Вижте ги. Вие сте единственият, на когото ги показвам.
Филип разви листата. Някои бяха набръчкани и сухи, други — още чисти и меки на пипане. Отначало той нищо не разбираше. Приближи се към прозореца, за да му е по-светло и видя, че рисунките са простички, но излъчват живот. Постави ги на пода.
— Останалите се изгубиха — прошепна тях. — Веднъж изгорих няколко по погрешка. — Тя сви устни. — И, отче, признавам, че понякога всичко това ми омръзва.
Филип само кимна, очарован от рисунките. На тях се повтаряше една и съща сцена. Група мъже на коне, които яздят през равнината. Личеше си, че са рицари. Носеха островърхи шлемове, щитове и копия, а между тях имаше малка фигура, яхнала дребен кон. Както и останалите фигури на рисунката, тялото беше безформено, но свещеникът разбра, че това е малко момиченце с дълга коса. Следващите картини бяха черни, сякаш жената беше запълнила всяко възможно място с въглен, освен малките петънца червена охра, мацнати върху пергамента, подобни на насмолени факли, които проблясват в мрака. Филип си спомни рисунката на тавана, тя много приличаше на тази.