Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на бедния свещеник. Спомените го връщат към едно живописно селце в Кент — първата му енория, Обитателите на селото са преследвани от проклятие, а старата църква и гробището зад нея крият страховити тайни.
Преди години група тамплиери са били коварно подмамени и оставени да загинат в близкото тресавище.
Има ли нещо вярно в преданието, че загиналите рицари са носели със себе си легендарното съкровище на тамплиерите, изчезнало безследно след обявяването на ордена извън закона? Защо младите жени в селото са обречени на ранна смърт? Свещеникът е решен да извади на бял свят мрачната тайна — но на каква цена?
— Чувал съм за такива случаи — каза Филип. — Но обикновено в ковчега слагат някакви лични вещи на мъртвия като спомен за него. Чакайте малко.
Той се наведе и огледа, внимателно трите ковчега. Много пъти бедните не можеха да си позволят ковчег, а бяха погребвани в платнище. Той почука по дървото — беше здраво и плътно, способно да удържи на времето и гниенето. Забеляза, че ковчезите бяха нетипични по форма.
— Това не са ковчези — обяви той. — Това са сандъци за стрели.
С помощта на сър Ричард, Стивън и Едмънд, свещеникът обърна един от ковчезите настрани, докато пръстта изпадна от него. Чу се дрънчене и Филип видя нещо да проблясва в светлината на факлите.
— Мечове и ками! — възкликна Едмънд.
Изпразниха и другите ковчези. Копаенето около тях замря, когато Пиърс и хората му осъзнаха, че се е случило нещо необичайно. Филип нареди оръжията — мечовете, камите, дори една малка двуостра брадва, да бъдат събрани и занесени, на стъпалата на църквата. Донесоха кофи с вода, за да измият калта от тях. Пиърс извика, че са намерили още един ковчег, даже два. Купчината оръжие на стълбите се увеличаваше. Конусовиден шлем с широк, плосък предпазител за носа, ризници от халки и оцеляло напук на годините наметало, изгнило и излиняло, но с различими очертания на тамплиерски кръст.
— Това е доказателство! — възкликна Филип. — Не разбирате ли, сър Ричард!
— Този негодник! — възкликна рицарят. — Какъв ужасен грях. Изглежда свещеникът е организирал нападението върху тамплиерите. Сигурно са ги издебнали в блатата и са ги убили, но какво е станало с труповете?
— Знам къде са ги скрили — прекъсна го Филип. — Не можеш да влезеш в Скозби с дузина трупове. Порочният свещеник е накарал да съблекат телата. Занесли са ги на Хай Маунт. Опразнили са старите гробове от костите и са ги хвърлили в кладенеца, а на тяхно място са сложили труповете на монасите. — Филип почука с пръст по един от шлемовете. — Знаели са, че английският крал ще търси сър Уилям Чейсни. Романел и вероятно вашият дядо, Бог да го прости, са взели оръжията на мъртъвците, сложили са ги в ковчежета за стрели и са ги заровили дълбоко в гробището.
— О, не! Смили се…
Филип се обърна. Оплаквачката беше влязла в църквата и се взираше в оръжието, отрупано на стълбите. Тя извика още веднъж и побягна в нощта.
РАЗГОВОРЪТ НА ПОКЛОННИЦИТЕ
Поклонниците около огъня седнаха по-нагъсто.
— По дяволите! — прошепна Икономът. — Това е странна история, сякаш излязла от рая и ада едновременно.
Бедният свещеник се взираше в пламъците на огъня. Поклонниците го бяха засилили, а Рицарят ги увери, че изсъхналите клони ще го поддържат ярък и жив. Рицарят протегна ръце към него. Не беше ли влизал в битка с жестоките прусаци и славяни, както и с турците от Северна Африка? По долината на Дунав беше преследвал и бяха го преследвали Стригоите, неживите. Рицарят не беше страхлив човек, но се чувстваше обезпокоен. Руините осигуряваха подслон и топлина, въздухът още беше изпълнен с вкусния аромат на храната, а дъхът на спътниците му лъхаше на вино. Вярно, историята на Бедния свещеник беше смразяваща, но безпокойството на сър Годфри не се дължеше на това. Отвън мъглата се виеше, сякаш някакъв яростен зъл дух се опитваше да я пробие, да обвие пипалата си около гърлата им, да отнеме живота им с лекотата, с която се угасява свещ. Имаше още нещо: не се чуваше вик на сова, нито писък на козодой, дори жабите не крякаха. Защо ли? Сър Годфри почеса брадата си. Искаше да извади меча си и да излезе навън. Беше сигурен, че нещо или някой ги наблюдава.
В това време Икономът прошепна на Готвача, който гледаше през огъня към Бедния Свещеник.
— Истина ли е това, Отче?
— Защо питаш? — обади се орачът.
— Бил съм в Скозби — отвърна Икономът. — Там, където я описвате, няма църква, но има малък манастир на капуцините. — Той хвърли бърз поглед към Монаха и Кармелита. — Благочестиви мъже, които непрекъснато се молят на добрия бог Исус. Не като някои…
— Да, да — намеси се Ханджията. — Каза, че си бил в Скозби?
— Да, църквата не е там, а на Хай Маунт, а семейство Монталт…
— Шшт! — Бедният свещеник сложи пръст на устните си и погледна към сър Годфри. — Боите ли се, сър?
— Не, не, отче. Синът ми и аз познаваме Монталт. Честно казано, битката при Скозби…
— Истина е, нали? — обади се Морякът, размахвайки ръка.
— Преди десет години бях на кораба „Веселата Мери“. Преследвахме французите по крайбрежието. Моята ескадра беше отминала Медуей, когато чухме, че един френски отряд е бил разбит от английски селяни и галерите им са били завзети от шерифа на Кент.