Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на бедния свещеник. Спомените го връщат към едно живописно селце в Кент — първата му енория, Обитателите на селото са преследвани от проклятие, а старата църква и гробището зад нея крият страховити тайни.
Преди години група тамплиери са били коварно подмамени и оставени да загинат в близкото тресавище.
Има ли нещо вярно в преданието, че загиналите рицари са носели със себе си легендарното съкровище на тамплиерите, изчезнало безследно след обявяването на ордена извън закона? Защо младите жени в селото са обречени на ранна смърт? Свещеникът е решен да извади на бял свят мрачната тайна — но на каква цена?
— Седнете, седнете. — Уокин потупа пейката до себе си и се усмихна, като разкри беззъбите си венци. — Седнете, отче. Много исках да се запозная с вас. Това е моят помощник, внукът ми Бартоломю.
Той посочи насреща към едно мърляво момче, чиято коса беше толкова мазна, че висеше на фитили върху раменете му. То беше вдигнало крака си на масата и настървено се чешеше.
— Престани, Бартоломю! — викна му Уокин. — Има на крака си язва, която не зараства. — Той посочи с палец през рамо към кръчмата. — Работи там. Иска да стане готвач. На ваше място, отче, не бих хапнал нищо, което е докосвал. — Уокин подуши въздуха като куче. — Ще се мръкне, преди печеното да е готово. Искам едно хубаво, крехко парче. В джоба си имам сол. Ще си седя и ще си дъвча.
— Чудесно, Уокин — отвърна Филип. — Пиърс ми каза, че си познавал отец Антъни.
— Разбира се — отвърна старецът. — Познавах повечето от свещениците. Винаги ходя на църква в неделя и на празник.
— Познаваше ли Романел?
— Тогава бях съвсем малък, отче, но си го спомням. — Той поклати глава. — Ние, децата, не го харесвахме. Гаден мръсник. Беше потаен, често ходеше на гробището през нощта. Чух какво сте намерили и се обзалагам, че ако копаете още, ще откриете и други неща.
— Какво имаш предвид? — попита Филип.
Уокин се наведе към него и почука с пръсти по големия си червен нос.
— Романел беше водач. Хората се бояха от него. Често идваше в кръчмата. Можеше да изпие повече от всеки друг и често напиваше мъжете. Това бяха онези тежки времена, отче, когато прапрадядото на нашия крал, Едуард II, се ожени за французойката. Животът беше труден. Шотландците под водачеството на Брус ни нападаха. Кралските наместници събираха огромни данъци, а реколтата беше слаба. Гладът присъстваше в много от къщите ни. Знаете ли, отче, казват, че на запад оттук, далеч от селата и градовете, хората станали канибали.
— Романел — прекъсна го Пиърс.
— А, да. Заради лошата реколта и измирането на добитъка, някои от селяните, станаха разбойници. Яздил сте около Скозби, отче? Дори днес мястото е усамотено. — Той отпи от халбата си с ейл и повтори на Бартоломю да не си чеше крака. — Та Романел и старият лорд извеждаха мъжете в тресавищата и нападаха непредпазливите пътници.
— Но ти говореше за гробището.
— Да, така беше. Чухте ли за съкровището на тамплиерите и всичките онези глупости? Казвам ви, отче, една нощ те излязоха, но не всички се върнаха. А онези, които си дойдоха, умряха до края на годината.
— Проклятие ли имаше? — попита Филип.
— Може да го наречете и така, отче. Романел твърдеше, че е и магьосник, затова беше такъв развратник. Носеха се слухове, че е помогнал на членовете на бандата си да легнат в гроба — тук с отвара, там с някакво прахче. Както и да е било, всички те измряха. Както казах, той беше голям мръсник.
— А отец Антъни? — попита Филип.
— Той беше различен. Кротка, стара душица. Обичаше антик…
— Антиките — помогна му свещеникът.
— Да, това е думата, отче. Постоянно разпитваше хората за историята на Скозби. Беше добър свещеник, докато не се сприятели с онзи негодник Уолдис.
— Какви бяха отношенията ти с него? — попита Филип.
— Отец Антъни дойде да види дядо — изведнъж се обади Бартоломю, сякаш за да отвлече вниманието си от чесането. Обърса носа с опакото на ръката си. — Нали така? Дойде в кръчмата. Вече изглеждаше странно — с пребледняло лице, небръснат и миришеше ужасно.
— Присмял се хърбел на щърбел! — рязко се обади Уокин.
— Искаше да види дядо — продължи момчето. — Покани ни да отидем в църквата.
— На младини, отче — прекъсна го Уокин, — бях много добър каменоделец. Отец Антъни ме заведе в църквата, свали ме в криптата и посочи към колоните. „Уокин — попита ме, — възможно ли е да се издълбае този камък?“ Помислих, че напълно е откачил. „Отче — отговорих му. — Цяла вечност можеш да блъскаш по този камък и едва ли ще му проличи. А ако успееш да го издълбаеш, ще разрушиш основите на църквата и криптата ще бъде затрупана.“ После той ме запита за плочите на пода. Казах му, че могат да бъдат вдигнати, но каква полза? Старият свещеник само се усмихна и каза, че този проблем го безпокоял. Даде ми пари и това беше всичко.
Филип му зададе още въпроси, но старецът не можа да му обясни какво е имал предвид отец Антъни.
— Повече никога не го видях, отче. Не и докато не смъкнаха трупа му от дървото в гробището.
Свещеникът благодари, взе халбата си с ейл и тръгна по улицата, като спираше да поговори с някои от семействата. Когато се върна в църквата, се чувстваше малко притеснен. Енориашите гледаха на него като на герой.