Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на бедния свещеник. Спомените го връщат към едно живописно селце в Кент — първата му енория, Обитателите на селото са преследвани от проклятие, а старата църква и гробището зад нея крият страховити тайни.
Преди години група тамплиери са били коварно подмамени и оставени да загинат в близкото тресавище.
Има ли нещо вярно в преданието, че загиналите рицари са носели със себе си легендарното съкровище на тамплиерите, изчезнало безследно след обявяването на ордена извън закона? Защо младите жени в селото са обречени на ранна смърт? Свещеникът е решен да извади на бял свят мрачната тайна — но на каква цена?
— Ужасно деяние! — прошепна Пиърс, — Били са хладнокръвно избити.
— За какво говориш?
Едмънд дочу думите на Пиърс. Приближи се и се вгледа в скелета, който току-що бяха извадили. Костите на ръката бяха раздробени.
— Трябва да е била ужасна битка — отвърна лесничеят. — Но се съмнявам, че тези мъже са били убити в ръкопашен бой. — Той коленичи и посочи ръката на скелета. — Подозирам, че се е случило следното. Тези мъже са били рицари, нали? В близък бой, лице в лице, да кажем на Хай Маунт, те биха победили всички нападатели. Но мисля, че това, което е станало… — Той вдигна ръце. — Представяте ли си блатата късно през нощта. От мрака долитат стрели. Конете падат. Мъжете се плъзгат в калта. Стрелите взимат много жертви, после нападателите приближават, както видяхте в битката срещу французите, и доубиват ранените.
Филип потръпна. Вгледа се в увисналата челюст на един скелет. Пиърс посочи дупката отстрани на черепа.
— Ето как е умрял този мъж. Вероятно конят му е бил убит под него. Шлемът му е паднал, стрела го е улучила в тялото. После са го довършили, като са го пребили с тояга.
— Защо просто не са оставили телата в блатото? — попита Едмънд.
Пиърс хищно се усмихна.
— Блатата не са това, което си мислите, добри ми отче. Чувал съм за мочурища, които могат да погълнат човек, но тресавищата тук не са такива като в блатистите области на Източна Англия. Блатата на Скозби са може би само метър-два дълбоки. Както в случая с Уолдис, енорийския псалт — те поглъщат тялото, но после то се връща на повърхността. Не, не — продължи той, — тези мъже вероятно са били нападнати през нощта, а после нападателите им са изчакали до сутринта. Извадили са труповете, съблекли ги и донесли телата тук.
— Разбира се — промърмори Филип. — Натоварили са оръжието и ризниците на каруца.
— Да, биха могли да ги прикрият. Но не можеш да скриеш дузина трупове.
— Ами конете? — запита Стивън. — Нали са имали коне? — Той погледна извинително към Филип. — И товарни понита, които са носили съкровището?
— Убили са ги — намеси се Филип.
— Това е лесно — добави Пиърс. — Опитай се да продадеш краден кон и скоро ще увиснеш на бесилката. Повечето от конете на тамплиерите са били ранени или осакатени. Закарали ги в някое усамотено блато и гърлата им били прерязани.
— Но едно нещо липсва — обади се Филип. — Дрехите, седлата, сбруите на тези рицари.
— Заровени са някъде другаде — предположи Едмънд. — Бог ми е свидетел, братко, не искам да бъда непочтителен, но кой знае какво друго има заровено в гробището на Скозби.
Те вдигнаха скелета, сложиха го на платнището и продължиха с неприятната си задача. Накрая бяха изровили останките на четиринадест мъже. Някои от гробовете бяха извън църквата, но повечето се намираха в кораба или олтара. Поставиха внимателно плочите обратно, за да не разкрие някой любопитен посетител на Хай Маунт какво се е случило.
— Макар че това едва ли ще стане — отбеляза Пиърс. — Само смелчаците идват тук. Това място винаги се е ползвало със славата, че е обитавано от духове.
— Какво ще стане с новата църква? — попита Едмънд. — Какво ще правите с гробовете?
— Смятам да ги преместя — отвърна разсеяно Стивън.
Филип виждаше, че Стивън с мъка се опитва да скрие разочарованието си. В гробовете не бяха намерили нищо, което да им подскаже къде и какво е било съкровището.
— Основите на стария манастир — продължи Стивън — са навярно солидни и ще строим върху тях. Всичко това — той посочи към кораба — ще изчезне. Но, Филип, има и други гробове.
— Къде? — попита Филип.
— Още два, ето там.
Стивън ги заведе в един далечен ъгъл на руините. Храсти и плевели скриваха долната част на стените. Стивън ги разтвори с кирката си. Филип се наведе и видя надгробна плоча.
— От колко време смяташ, че растат тези храсти? — запита той. — Навярно на горките монаси, които са заровени тук, е било позволено да почиват в мир. А, да — той бавно се изправи. — Сега виждам двата камъка.
Филип беше сигурен, че тези гробове не са били отваряни, но искаше да успокои Стивън, затова започна да реже храстите и тревата, докато мястото беше почистено. Тези плочи се отместиха много по-трудно от останалите, защото ръбовете им бяха почти потънали в твърдата земя. В първия гроб имаше скелет на монах. Поне така предположи Филип заради дървения кръст, погребан с него. Вторият гроб беше по-дълбок. Отначало те помислиха, че е празен, докато Филип не се наведе над гроба. Той разрови пръстта и извади останките от разядени кожени дисаги, седем или осем на брой. Стивън беше извън себе си от вълнение. Оставиха ги на пода на манастира. Ремъците бяха изгнили, токите — ръждясали.