Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Милорд Д’Обини и Гевин Дъглас, граф Ангъс! — изсъска Агрипа, докато ставахме, за да ги поздравим.

Трябва да призная открито: веднага харесах Д’Обини, личеше си, че е истински благородник, роден за придворен, като мен. Ангъс само се уви по-плътно в робата и се свлече на един от столовете, откъдето ни загледа мрачно. Но Д’Обини слезе от подиума и стисна енергично ръката на доктор Агрипа, преди да му позволи да представи господаря ми и мен. Разговаряше с нас любезно, сивите му очи искряха весело, докато ни разпитваше за пътуването. Било ли е спокойно? С какви неприятности сме се сблъскали? Английският му беше много добър, макар и със силен френски акцент. Гледах го с любопитство, защото мастър Бенджамин и доктор Агрипа ми бяха разказали за него по пътя към замъка. Беше далечен братовчед на Джеймс IV, но баща му бил заточен във Франция, затова беше израснал и получил образованието си там. Д’Обини отказа да прочете препоръчителното ни писмо и нареди да донесат още напитки, преди да се присъедини към Ангъс от другата страна на масата.

— Е, мастър Даунби — започна Д’Обини, — представител на английския крал е винаги добре дошъл, но двойно повече, когато е и племенник на великия кардинал. — Той сплете пръсти и облегна ръце на масата. — Какви съобщения ни носиш, мастър пратенико?

Господарят ми погледна нервно към граф Ангъс, който почти не беше помръднал, освен за да отпие от чашата с вино. Самият Д’Обини се държеше така, сякаш Ангъс изобщо не беше там.

— Кралица Маргарет — започна направо Бенджамин — желае да се върне в Шотландия.

Д’Обини разпери ръце.

— Няма никакви пречки — отвърна той. — Кралицата е винаги добре дошла. Казвал съм го много пъти, доктор Агрипа, нали така?

Добрият доктор кимна енергично. Когато го погледнах тайно, забелязах как се е променило лицето му; добродушното му изражение беше изчезнало. Сега очите му бяха сурови и гледаха към Д’Обини, а понякога хвърляха знаещ поглед към мрачния Ангъс.

— Повтарям — продължи Д’Обини, — кралицата е добре дошла. Готови сме да положим клетва над най-свещената реликва в този смисъл. Много пъти съм обяснявал на крал Хенри, че неговата достойна сестра напусна Шотландия по собствено желание — или трябва да кажа „избяга“? Не сме я разделили от децата й, но Съветът не може да позволи на невръстния ни крал да скита, където му хрумне.

Д’Обини се размърда на стола си. Може би беше обезпокоен от суровия поглед на Агрипа. Започна да изрежда аргументите си на пръстите на ръката си.

— Лейди Маргарет беше назначена за регентка не от друг, а от покойния си съпруг в завещанието му. Но тя наруши задълженията си, като се омъжи за милорд Ангъс по-малко от година след смъртта на съпруга си! — Д’Обини се обърна към графа. — Милорд, ще потвърдиш ли това?

Ангъс, отпуснат като глезено дете, кимна и започна да барабани шумно с пръсти по масата. Д’Обини отново повтори въпроса си, този път по-остро.

— Милорд Дъглас, ще потвърдиш ли това?

— О, да — кисело отвърна графът. — Ще го потвърдя. Може би прибързахме. Бракът не донесе щастие на нито един от нас, особено когато съпругата ми започна да се крие от замък в замък, за да не мога да я последвам. — Той се усмихна язвително на Агрипа. — В клана Дъглас имаме една поговорка — „По-добре да слушаш чучулига да пее в горите и полята, отколкото мишка да цвърчи в коридорите и стаите на замъка.“