Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През 1517 година англичаните убиват шотландския крал Джеймс IV при Флодън и разбиват войските му. Овдовялата кралица Маргарет, сестра на Хенри VIII, търси убежище в Англия. Кралят има нужда от доверени лица, за да разкрие някои загадки, свързани с изхода на битката при Флодън, и да утвърди правото на сестра си върху шотландския престол.
Изборът му се спира на младия Бенджамин Даунби, племенник на всемогъщия кардинал Уолси — и неговия прислужник, помощник и неразделен приятел Роджър Шалот.
Шалот и Даунби трябва да разрешат загадката, която се крие в стиховете на един полупобъркан шотландски лекар, затворник в Тауър. Но лекарят умира от отрова, загадъчните стихове крият тайната си, безликият убиец взема нови и нови жертви. До всеки труп има оставена бяла роза — символът на династията Йорк и на едно тайно общество, поставило си за цел да сложи край на владичеството на Тюдорите…
Минахме по спуснатия мост и влязохме през сводестото преддверие, на чийто купол беше изобразено Благовещение. Снажният капитан на стражата нареди да отведат конете в конюшнята и веднага ни поведе нагоре по стълбите към онова, което Агрипа нарече Лъвската зала, дълго помещение с дървена ламперия, настлано с черно-бели плочи, които блестяха на светлината на факлите. Те бяха ромбовидни и съм ги запомнил, защото бяха украсени със сложни златни орнаменти. В южния край на залата имаше голяма покрита камина, а над нея гоблен в синьо и златно, с кралския герб на Шотландия. Под него имаше голяма дъбова маса и два стола с високи облегалки от същото дърво, тапицирани със златоткани тъкани и обрамчени със сребриста коприна.
— Шотландските лордове са се настанили като у дома си — промърмори Агрипа.
Капитанът рязко ни подкани да седнем на една пейка пред масата и излезе бързо през страничната врата. Трябва да сме чакали половин час. Една прислужница ни донесе халби с разреден ейл. И двамата с господаря ми се оглеждахме, докато Агрипа, кацнал на ръба на пейката, тихичко си тананикаше и се клатеше напред-назад като весело врабче.
Най-накрая капитанът се върна, придружен от трима войници. Зад тях вървяха двама мъже. Единият беше облечен в тъмносин елек. Беше елегантен мъж с посивяла коса и загоряло лице, а чувствените му устни бяха обрамчени от добре оформени брада и мустаци. Спътникът му беше съвсем различен — увит в тъмнокафява роба, сякаш му беше студено, с гарвановочерна коса, обрамчила бледото му лице. Би бил красив, ако не бяха сближените очи и капризно свитите му устни.
— Милорд Д’Обини и Гевин Дъглас, граф Ангъс! — изсъска Агрипа, докато ставахме, за да ги поздравим.
Трябва да призная открито: веднага харесах Д’Обини, личеше си, че е истински благородник, роден за придворен, като мен. Ангъс само се уви по-плътно в робата и се свлече на един от столовете, откъдето ни загледа мрачно. Но Д’Обини слезе от подиума и стисна енергично ръката на доктор Агрипа, преди да му позволи да представи господаря ми и мен. Разговаряше с нас любезно, сивите му очи искряха весело, докато ни разпитваше за пътуването. Било ли е спокойно? С какви неприятности сме се сблъскали? Английският му беше много добър, макар и със силен френски акцент. Гледах го с любопитство, защото мастър Бенджамин и доктор Агрипа ми бяха разказали за него по пътя към замъка. Беше далечен братовчед на Джеймс IV, но баща му бил заточен във Франция, затова беше израснал и получил образованието си там. Д’Обини отказа да прочете препоръчителното ни писмо и нареди да донесат още напитки, преди да се присъедини към Ангъс от другата страна на масата.
— Е, мастър Даунби — започна Д’Обини, — представител на английския крал е винаги добре дошъл, но двойно повече, когато е и племенник на великия кардинал. — Той сплете пръсти и облегна ръце на масата. — Какви съобщения ни носиш, мастър пратенико?
Господарят ми погледна нервно към граф Ангъс, който почти не беше помръднал, освен за да отпие от чашата с вино. Самият Д’Обини се държеше така, сякаш Ангъс изобщо не беше там.
— Кралица Маргарет — започна направо Бенджамин — желае да се върне в Шотландия.
Д’Обини разпери ръце.
— Няма никакви пречки — отвърна той. — Кралицата е винаги добре дошла. Казвал съм го много пъти, доктор Агрипа, нали така?
Добрият доктор кимна енергично. Когато го погледнах тайно, забелязах как се е променило лицето му; добродушното му изражение беше изчезнало. Сега очите му бяха сурови и гледаха към Д’Обини, а понякога хвърляха знаещ поглед към мрачния Ангъс.
— Повтарям — продължи Д’Обини, — кралицата е добре дошла. Готови сме да положим клетва над най-свещената реликва в този смисъл. Много пъти съм обяснявал на крал Хенри, че неговата достойна сестра напусна Шотландия по собствено желание — или трябва да кажа „избяга“? Не сме я разделили от децата й, но Съветът не може да позволи на невръстния ни крал да скита, където му хрумне.
Д’Обини се размърда на стола си. Може би беше обезпокоен от суровия поглед на Агрипа. Започна да изрежда аргументите си на пръстите на ръката си.
— Лейди Маргарет беше назначена за регентка не от друг, а от покойния си съпруг в завещанието му. Но тя наруши задълженията си, като се омъжи за милорд Ангъс по-малко от година след смъртта на съпруга си! — Д’Обини се обърна към графа. — Милорд, ще потвърдиш ли това?
Ангъс, отпуснат като глезено дете, кимна и започна да барабани шумно с пръсти по масата. Д’Обини отново повтори въпроса си, този път по-остро.
— Милорд Дъглас, ще потвърдиш ли това?
— О, да — кисело отвърна графът. — Ще го потвърдя. Може би прибързахме. Бракът не донесе щастие на нито един от нас, особено когато съпругата ми започна да се крие от замък в замък, за да не мога да я последвам. — Той се усмихна язвително на Агрипа. — В клана Дъглас имаме една поговорка — „По-добре да слушаш чучулига да пее в горите и полята, отколкото мишка да цвърчи в коридорите и стаите на замъка.“