Звънарят от Оксфорд

— Има ли коне в рая? — попита Малтоут.

— Не ставай глупав — дрезгаво каза приятелят му. — Разбира се, че има!

Конярят се опита да се засмее, но болката беше твърде силна и тялото му се сгърчи.

— Боя се, Ранулф. В Шотландия… помниш ли? — Той въздъхна. — Онзи стрелец, когото пронизаха с копие в корема. Мъчи се дни наред.

— Аз ще ти помогна — отвърна му Ранулф.

Отново отметна завивките. Превръзките бяха напоени с кръв, постелята също. Прислужникът затвори очи. Спомни си една от максимите на Августин — цитат от Евангелието: „… всичко, което искате да правят вам човеците, същото правете и вие тям.“19 Изправи се, отиде до вратата и направи знак на Чърчли да се приближи.

— Ти си лекар, мастър Ейлрик — прошепна Ранулф. — Ще говоря направо. Чувал съм от аптекари, че има лекарство, което те унася във вечен сън.

Чърчли погледна към Малтоут, който се мяташе на леглото и тихо стенеше.

— Не мога да го направя! — заяви той.

— Аз мога — отвърна Ранулф. — Не можем да чакаме, докато кръвта му изтече. — Ръката му посегна към ножа.

— Не ме заплашвай! — отсече Чърчли.

— Аз не заплашвам, а ти обещавам! — изръмжа Ранулф. Събу ботуша си, извади още една монета и я сложи в ръката на преподавателя. — Искам да го донесеш веднага! — нареди той. — Заедно с малка чаша вино. Знам, че имаш от него.

Чърчли се канеше да откаже, но размисли и излезе. Ранулф се върна при леглото, хвана ръката на Малтоут и започна да го успокоява като дете. Чърчли се върна с калаена чаша в едната ръка и малка торбичка в другата.

— Само го поръси — прошепна той. Пъхна предметите в ръката на Ранулф и излезе от стаята.

Прислужникът залости вратата. Изсипа половината от съдържанието на торбичката във виното и внимателно го разбърка. После се върна при леглото и помогна на Малтоут да се изправи.

— Не казвай нищо — промърмори той. — Просто го изпий.

Приближи чашата до устните на Малтоут. Конярят отпи, разкашля се и се намръщи. Ранулф отново му поднесе чашата и приятелят му жадно отпи. Малтоут леко се усмихна.

— Знам какво направи — прошепна той. — И аз бих направил същото за теб, Ранулф… — Той замълча и стисна устни. — Вчера, когато отидох в замъка… — Той си пое дъх. — Минах покрай група студенти… Спореха… Един попита дали съществува Висш разум…

— Хората, които нямат разум, винаги задават този въпрос — спокойно му отвърна Ранулф.

Наведе се и погали младежа по бузата. Очите на Малтоут вече блестяха унесено, лицето му се отпусна. Той стисна здраво ръката на Ранулф. После потрепери, затвори очи и челюстта му увисна. Ранулф коленичи и потърси пулса на шията му, но не можа да го открие. Обърна главата на Малтоут, целуна го по челото, после го покри с одеялото.

— Почивай в мир, Ралф Малтоут — помоли се той. — Дано ангелите те посрещнат с радост в рая. Надявам се, че има Висш разум — горчиво добави той, — защото тук е пълно с негодници.

Известно време той остана коленичил до леглото, опитвайки се да се моли, но осъзна, че не е способен да се съсредоточи. Спомняше си как Малтоут се грижеше за конете и пълната му неспособност да държи оръжие, без да се нарани. Поплака малко и се сети, че му е за първи път, откакто градските пристави бяха захвърлили тялото на майка му в общия гроб близо до Чартърхауз. Ранулф изтри очите си. Изля остатъка от виното върху рогозките, прибра торбичката в кесията си и излезе от стаята.