Звънарят от Оксфорд
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звънарят от Оксфорд». Краткое содержание книги:
Загадъчни убийства тревожат жителите на Оксфорд — обезглавени трупове на просяци са открити в горите край града, но смъртта преследва и преподавателите в колежа „Спароу Хол“. Из града се появяват тайнствени прокламации против Короната, които припомнят за бунта на Симон дьо Монфор срещу бащата на сегашния крал. Едуард е извън себе си — като че ли призракът на жестоко убития предводител на бунта е станал от гроба си, за да го преследва. Сър Хю Корбет трябва да разкрие кой стои зад прозвището „Звънаря“, с което са подписани прокламациите, чие дело са убийствата в колежа и извън него — и имат ли тези злодеяния връзка със слуховете за вещерски сборища в околностите на университетския град.
Кой има интерес да припомня отминалите дни на гражданска война? На какво се дължи неприязънта на студентите към кралския пратеник? Каква е тайната, която се крие зад стените на колежа „Спароу Хол“?
Сър Хю съзнава, че над него е надвиснала сянката на смъртта, но убийствата трябва да бъдат спрени — единствено той би могъл да разбере кой е тайнственият Звънар от Оксфорд.
— Твоят пратеник ми каза, че имаш нужда от помощта ми.
Корбет обясни какво му беше казал Ранулф. Бълок потри брадичката си.
— Какво искаш да направя?
— Най-доброто, сър Уолтър, би било да се обкръжат „Спароу Хол“ и общежитието. От друга страна… — Корбет замълча. — Може би само колежа, така поне ще държим Звънаря под око.
— Ами общежитието?
— Както казах, Ап Томас е предводител на сборище. Той може да е свързан с убийствата на просяците, но може и да не е. Ако напусне Оксфорд довечера и се опитаме да го проследим, ще ни разиграва като блуждаещ огън.
Сър Уолтър въздъхна и разхлаби колана около голямото си шкембе.
— Кралят пристигна в Уудсток — обясни той. — Половината от гарнизона ми е там. Малкото конници, които имам, ще охраняват пътищата. Не мога да ти помогна за „Спароу Хол“. Там има градина, прозорци, странични входове и задни врати. Ще ни трябва малка армия, за да ограничим всеки достъп. — Той усети, че Корбет кипва и побърза да добави: — Но що се отнася до мастър Дейвид-ап-Томас, към гарнизона на замъка са прикрепени и няколко лесничеи. Яки юнаци, които само чакат да им се отдаде случай да се сбият — техният водач е човекът, който ще ни свърши работа.
И без да каже дума повече, Бълок излезе. След известно време се върна с нисък на ръст, силно загорял човек, облечен в износени зелени дрехи. Той влезе толкова тихо, че Корбет не го усети.
— Да ти представя Болетус — каза сър Уолтър. — Наричат го така, защото на латински означава гъба.
Болетус гледаше втренчено Корбет. Писарят забеляза, че лесничеят няма мигли.
— Болетус отговаря за кралския лов в горите оттук до Уудсток. Може да се придвижва между дърветата бързо и безшумно като слънчев лъч. Нали така, Болетус?
— Роден съм в гората — отвърна лесничеят едва доловимо. — Дърветата са ми приятели. Предпочитам горските поляни пред мръсните градски улици.
— Болетус — обясни Бълок — ще наблюдава като ястреб общежитието на „Спароу Хол“. Ако Дейвид-ап-Томас и приятелите му излязат по тъмно, както предполагам, Болетус ще ги преследва като ангела на смъртта и ще се върне да ни съобщи къде са. Междувременно — шерифът облиза устни — аз възнамерявам да се подкрепя. Сър Хю, заповядай, ако искаш.
Корбет се извини, но Ранулф и Малтоут последваха шерифа и неговия странен спътник вън от стаята. Писарят изчака да тръгнат. Искаше му се да поспи, защото му предстоеше тежка нощ, но не спираше да мисли за разговора между Барнет и просяка. Излезе от замъка и тръгна по опустяващите улици и алеи към болницата „Свети Осит“. Слънцето залязваше; вратите на къщите и магазините се затваряха, пред всяка врата висяха запалени фенери. Чистачите с вмирисаните си каруци бяха наизлезли, за да продължат неравната си битка за чистотата на канавките, да пометат боклуците и изпражненията след ежедневната търговия. Кръчмите започваха да се пълнят и тъй като вечерта беше топла, вратите и прозорците бяха разтворени. Млад мъж пееше „Flete Viri“, балада за смъртта на Вилхелм Завоевателя. По-нататък на стъпалата на една църква малък хор мелодично припяваше весели трубадурски песнички и Корбет разпозна любимата си „Iam Dulcis Amica“, затова спря да я изслуша, преди да продължи.
На ъгъла на улицата срещу болницата четирима студенти буйно танцуваха под звуците на свирка и гайда. Корбет хвърли монета в паничката им и прекоси към главната порта на „Сейнт Осит“. Дворът беше претъпкан с просяци, които очакваха вечерята си — супа, ръжен хляб и чаша разредено вино. Брат Анджело стоеше в средата, даваше наставления и поздравяваше много от тях по име. Когато видя Корбет, усмивката му угасна.
— Съжалявам, братко — извини се писарят, — виждам, че си зает и ще бъда кратък. Познаваш ли мастър Барнет от „Спароу Хол“?
— Да. — Анджело се обади и изрева на един просяк, който беше взел две парчета хляб. — Остави го обратно, Дрипльо! Ах, ти, лаком негоднико!
Дрипльо подскочи, хвърли второто парче и избяга.
— Искаш ли да хапнеш нещо, Корбет? Изглеждаш ми блед.
— Не, само ми кажи за Барнет.
— Той е странен човек — отвърна брат Анджело. — Обича виното и жените, но идва и тук и дава пари за болницата. Понякога ми помага да раздам храната. Някои от просяците много го хвалят, казват, че е състрадателен човек.
— Не мислиш ли, че е странно?
— Да, като се замисля, е така — отвърна брат Анджело, — но той на никого не вреди и кой съм аз, че да откажа каквато и да е помощ? Това е всичко, което знам.
Корбет се накани да си тръгне.