Звънарят от Оксфорд
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звънарят от Оксфорд». Краткое содержание книги:
Загадъчни убийства тревожат жителите на Оксфорд — обезглавени трупове на просяци са открити в горите край града, но смъртта преследва и преподавателите в колежа „Спароу Хол“. Из града се появяват тайнствени прокламации против Короната, които припомнят за бунта на Симон дьо Монфор срещу бащата на сегашния крал. Едуард е извън себе си — като че ли призракът на жестоко убития предводител на бунта е станал от гроба си, за да го преследва. Сър Хю Корбет трябва да разкрие кой стои зад прозвището „Звънаря“, с което са подписани прокламациите, чие дело са убийствата в колежа и извън него — и имат ли тези злодеяния връзка със слуховете за вещерски сборища в околностите на университетския град.
Кой има интерес да припомня отминалите дни на гражданска война? На какво се дължи неприязънта на студентите към кралския пратеник? Каква е тайната, която се крие зад стените на колежа „Спароу Хол“?
Сър Хю съзнава, че над него е надвиснала сянката на смъртта, но убийствата трябва да бъдат спрени — единствено той би могъл да разбере кой е тайнственият Звънар от Оксфорд.
— Не, не, сър Уолтър, ти… — Корбет поклати глава. — Просто ми напомни за нещо.
Той вдигна поглед, когато вратите се разтвориха и войниците на Бълок избутаха вътре редицата нещастни студенти.
— Освободих проститутките — прошепна Бълок. — Плеснах ги отзад и ги пуснах. Създаваха разногласия между хората ми.
Студентите се подредиха. Лицата им бяха мръсни, по страните и около устата на някои от тях имаше рани.
— Е, вече изтрезняхте, нали? Дейвид-ап-Томас, крачка напред!
Уелсецът, още облечен в сивата роба и със завързани отпред ръце, пристъпи една крачка. Арогантността му беше изчезнала, едното му око беше полузатворено и започнало да посинява, на бузата си имаше драскотина. Въпреки това той се опита да протестира.
— Аз съм студент в „Спароу Хол“ — заяви младежът. — Освен това съм писар. Мога да цитирам Писанието и принадлежа към духовенството. Светски съд не може да ме съди.
— Млъкни! — изрева Бълок. — Ние няма да те съдим. — Той вдигна пръст. — Когато свърша с теб, ще те предам на съда на прокторите. Те ще те върнат в Уелс, момче.
Гневът на Ап Томас се стопи. Корбет щракна с пръсти и му направи знак да се приближи.
— Мастър Ап Томас — каза той тихо. — Снощи един от моите хора беше убит от Звънаря. Това е измяна, а ти знаеш каква е присъдата за предателите.
Ап Томас облиза устни.
— Не знам нищо за Звънаря — промърмори той. — Мога да го потвърдя под клетва.
— След като те наблюдавах снощи, не бих повярвал на клетвите ти — отсече Бълок.
— Ще се закълна — повтори Ап Томас. — Нищо не знам.
— Но ти си преследвал нещастния Пасърел и си причинил смъртта му.
— Защото мислехме, че е убил Ашъм.
— И защо — избухна Ранулф — го е било грижа Дейвид-ап-Томас за този стар библиотекар?
— Ашъм ни обичаше — отвърна Ап Томас.
— Да, да — прекъсна го Корбет. — Разказвал ви е за древната ви религия.
— И ни даваше пари — добави Ап Томас. — С неговото сребро пирувахме.
— И защо го е правил? — попита Корбет. — Ашъм не беше богат човек.
Ап Томас сви рамене.
— Не ни е давал много. След като умря, получих кесия сребърни монети с кратка бележка, че Ашъм ми ги е завещал.
— Къде е тази бележка?
— Унищожих я. Беше надраскана набързо.
— И кой ти я даде?
— Всъщност, лично Пасърел.
— Разбирам — каза Корбет. — И писмото беше запечатано?
— Да, така е. Пасърел ми го даде заедно с малка кесия сребро и каза, че я намерил между вещите на Ашъм.
— Сигурно разбираш, че парите са били от Звънаря и ти си налапал въдицата? Любимият ти Ашъм, източник на знания за езическите ви ритуали, е брутално убит, но дори след смъртта си проявява щедрост с този подарък. Звънарят е знаел точно как ще реагирате — че ще се напиете, ще скърбите и ще си намерите жертва. Пасърел не е по-виновен за смъртта на Ашъм от мен — продължи безмилостно Корбет.
— Вие ли оставихте отровата за Пасърел? — попита Ранулф.
— Не, разбира се. През нощта, когато той умря, бяхме… — Гласът на Ап Томас заглъхна.
— В гората ли? — попита Ранулф.
— Съжалявам — промърмори Ап Томас.
— Ще съжаляваш още повече — мило му каза Бълок. — Знаеш ли нещо за убийствата на нещастните просяци?
Ап Томас вдигна вързаните си ръце.
— Нищо — възрази той. — Брейкспиър и Сенекс понякога се мяркаха около „Спароу Хол“, но не знам нищо за убийствата им.
— Оковете ги в прангите! — извика Бълок на началника на стражата.
— Сър Уолтър — намеси се Корбет, — мастър Ап Томас ни помогна. Престъпленията му се дължат повече на глупост, отколкото на измяна или злоумишленост. Предайте го заедно с приятелите му на университетските проктори.
Бълок отпи от чашата си.
— Съгласен съм. Отведете негодниците! — изрева той. — Омръзна ми от тях.
Стражата избута Ап Томас и приятелите му през вратата. Шерифът се изправи и пресуши чашата.
— Ще изпратя войниците около „Спароу Хол“ довечера. Сър Хю?
Корбет вдигна поглед.
— Извинявай, шерифе. Умът ми беше другаде. — Той се изправи. — Мислех си — Корбет сведе поглед към ботушите си. — По дрехите на Ап Томас и приятелите му личеше, че са били извън града. Но забелязахте ли по труповете на просяците кал, пръст или трева, сър Уолтър?
Бълок поклати глава.
— Тези просяци — добави Корбет — бяха стари, но се съмнявам, че са се простили доброволно с живота. Освен това, ако човек тича из гората, ръцете, краката и лицето му ще бъдат издраскани от клонките и трънаците.
— Не видях такива следи — отвърна Бълок. — Но елате, сър Хю и Ранулф, още пазя дрехите и вещите на тези просяци. В склада до моята стая са.