Звънарят от Оксфорд
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звънарят от Оксфорд». Краткое содержание книги:
Загадъчни убийства тревожат жителите на Оксфорд — обезглавени трупове на просяци са открити в горите край града, но смъртта преследва и преподавателите в колежа „Спароу Хол“. Из града се появяват тайнствени прокламации против Короната, които припомнят за бунта на Симон дьо Монфор срещу бащата на сегашния крал. Едуард е извън себе си — като че ли призракът на жестоко убития предводител на бунта е станал от гроба си, за да го преследва. Сър Хю Корбет трябва да разкрие кой стои зад прозвището „Звънаря“, с което са подписани прокламациите, чие дело са убийствата в колежа и извън него — и имат ли тези злодеяния връзка със слуховете за вещерски сборища в околностите на университетския град.
Кой има интерес да припомня отминалите дни на гражданска война? На какво се дължи неприязънта на студентите към кралския пратеник? Каква е тайната, която се крие зад стените на колежа „Спароу Хол“?
Сър Хю съзнава, че над него е надвиснала сянката на смъртта, но убийствата трябва да бъдат спрени — единствено той би могъл да разбере кой е тайнственият Звънар от Оксфорд.
Отвън пъхна чашата в ръката на Чърчли.
— Той е мъртъв. А сега слушай! — Прислужникът щракна с пръсти към Трипъм. — Говоря от името на сър Хю Корбет и краля. Не желая Малтоут да бъде погребан в тази проклета помийна яма. Искам тялото му да бъде балсамирано, положено в хубав ковчег и изпратено в Лейтън. Лейди Мейв ще се погрижи за него.
— Това ще струва пари — изблея Трипъм.
— Не ме интересува! — отвърна Ранулф. — Прати ми сметката. Ще платя колкото е нужно. Оставете тялото тук, докато сър Хю се сбогува с него.
Ранулф излезе от колежа и пресече улицата. На двора Корбет разговаряше с ездач в ливрея с цветовете на краля. Беше изцапан с кал и прах от главата до петите. Писарят само погледна прислужника си и освободи пратеника, като му обеща, че Норис ще го нахрани и ще се погрижи за коня му.
— Малтоут умря, нали?
Ранулф кимна. Корбет изтри очите си.
— Бог да го прости. — Той пъхна писмата, които държеше, в ръцете на Ранулф. — Ще се срещнем в стаята ми.
Писарят влезе в колежа. Подозираше какво е направил Ранулф и тайно го одобряваше. Коленичи до леглото и се помоли. Трипъм и Чърчли стояха до вратата. Корбет се прекръсти и стана. Сложи една ръка на разпятието, а другата на челото на Малтоут.
— Кълна се в Бога — заяви той, — в името на Христа и в онзи, който беше убит, че който е направил това, ще бъде съден и ще понесе цялата тежест на закона.
— Прислужникът ти ни каза какво да направим с тялото — намеси се Трипъм, ужасен от пребледнялото, изопнато лице на този влиятелен кралски писар.
— Направете каквото ви е поръчал! — отсече Корбет.
Мина покрай тях и се върна при Ранулф в общежитието. Никой не спомена и дума за случилото се. Вместо това Корбет отвори писмата от Мейв и краля, които беше получил.
— Има и едно от Саймън за теб.
Той подаде на Ранулф голямо, квадратно парче пергамент, запечатано в средата с червен восък.
Корбет отвори писмата си. Съобщението от краля беше точно каквото очакваше. Бил пристигнал в Уудсток със свитата си и щял да чака там, докато „добрият му писар“ приключи удовлетворително работата си. Второто писмо беше от Мейв. Корбет седна на масата и го зачете внимателно. По-голямата част описваше живота в имението, очакванията за добра реколта и престъпленията на група бракониери, които ловели риба в рибарника. После жена му пишеше, че липсва и на нея, и на Елинор. Накрая разказваше как чичо Морган не спира да говори за посещението на краля. „Ще ми се да престане да пълни главата на Елинор“, пишеше тя, „с историите си за Уелс и как ние, уелсците, плашим враговете си с главите на убитите в битката. А Елинор го окуражава.“
Корбет дочете писмото, после погледна през рамо към Ранулф.
— Поздрави от лейди Мейв. Какви са твоите новини?
— Просто клюки за живота в съда. — Ранулф прибра писмото в кесията си, отбягвайки погледа на господаря си.
Корбет се върна на последните думи на Мейв. „Много ми липсваш“, пишеше тя, „и всеки ден паля свещ в параклиса за скорошното ти завръщане. Предай поздравите ми на Ранулф и Малтоут. С обич, твоята съпруга Мейв.“
Корбет взе парче пергамент и започна да пише отговор. Описа смъртта на Малтоут, после спря, защото си припомни как конярят извеждаше Елинор на езда, как тя пищеше и се смееше, а Малтоут й разказваше за обяздването на конете. Макар да не разбираше много неща, Елинор седеше на специално изработеното си седло и кимаше тържествено. Той преглътна сълзите и описа сдържано болката си от загубата. После отново спря.
— Ранулф — попита Корбет, — нали нареди тялото на Малтоут да бъде изпратено в Лейтън?
— Разбира се. Казах на Трипъм, че ще поема разходите.
— Аз ще платя.
— Не, сър, позволи на мен. Имах двама приятели, сега ми остана само един.
Корбет го погледна открито.
— Смяташ ли, че съм виновен? — попита той. — Аз ли причиних смъртта на Малтоут?
Ранулф поклати глава.
— Замесени сме в опасна игра. Би могло да се случи с всеки от нас. Ние сме като ловци — продължи той. — Преследваме жертвата си в мрака и лесно забравяме, че онези, които гоним, също ни наблюдават; че трябва да очакваме нож в гърба, чаша отровно вино или внезапна злополука.
— А кой смяташ, че го е направил?