Шутът на кралицата

Лейди Елизабет, твърде болна да стане от леглото си в дните на опасност, успя да стигне до Лондон преди нас.

— Това момиче е винаги първо, където и да отиде — каза ми кисело Джейн Дормър.

Лейди Елизабет се зададе на кон от града да ни посрещне, начело на хиляда души, всички облечени в зелено и бяло, цветовете на Тюдорите, яздейки в пълния си блясък, сякаш никога не се беше поболявала от ужас и не се беше крила в леглото. Тя излезе, сякаш бе кметът на Лондон, дошъл да ни връчи ключовете на града, докато навсякъде около нея, подобно на камбанен звън, отекваха ликуващите възгласи на лондончани, провикващи се: „Бог да ви благослови!“ към двете принцеси.

Дръпнах юздите на коня си и изостанах малко назад, за да мога да я виждам. Копнеех да я видя отново още откакто лейди Мери беше говорила за нея с такава любяща привързаност, още откакто Уил Сомърс я беше сравнил с коза: в един миг — горе, в следващия — долу. Спомних си бързо мярналата се зелена пола, подканващо наклонената червенокоса глава на фона на тъмната кора на дървото, момичето в градината, което бях видяла да бяга от доведения си баща, полагайки всъщност усилия той да я хване. Бях изпълнена с отчаяно любопитство да видя как се беше променило това момиче.

Момичето на коня нямаше нищо общо с образа на детето, грейнало от невинност, което беше описала лейди Мери, нищо общо с жертвата на обстоятелствата, която Уил си беше представял, и въпреки това не бе и пресметливата сирена, която Джейн Дормър мразеше. Видях жена, поела към съдбата си с пълна увереност. Беше млада, само на деветнайсет години, и въпреки това беше внушителна. Веднага видях, че тя бе подредила кавалкадата — тя познаваше въздействието на външния вид и притежаваше умението да постига най-доброто в това отношение. Беше избрала зеления цвят на дрехата си така, че да подхожда на пламтящия медночервен цвят на косата й, която тя носеше разпусната под зелената си шапчица, сякаш за да изтъкне младостта и девическата си свежест редом до по-възрастната си сестра, стара мома. Зеленото и бялото бяха цветовете на Тюдорите, които бе носил баща й, и никой, който погледнеше високото й чело и червените й коси, не можеше да се усъмни кой е баща й. Мъжете, които яздеха най-близо до нея като нейни телохранители, бяха избрани, без съмнение, заради външността си. До нея нямаше нито един мъж, който да не бе забележително красив. Онези със скучна и обикновена външност до един бяха разпръснати по-назад в свитата й. С придворните дами беше точно обратното: нямаше нито една, която да затъмнява нейния блясък — умен избор, но такъв, какъвто би направила само кокетка. Тя яздеше бял скопен кон, едро животно, почти толкова внушително, както бойният кон на някой мъж, и седеше върху него така, сякаш беше родена да язди, сякаш изпитваше радост да овладява силата на животното. Тя сияеше от здраве, младост и жизненост, грееше с блясъка на успеха. На фона на нейната лъчезарност, лейди Мери, изтощена от напрежението през последните два месеца, отиваше на второ място.