Шутът на кралицата

— Това е победа на сърцата — каза тя. — Вие сте кралица на сърцата на вашия народ, такъв е единственият начин да се управлява тази страна.

— Наша победа — веднага каза великодушно лейди Мери. — Нортъмбърланд щеше да убие и двете ни, и вас, както и мен. Аз спечелих правото и на двете ни да вземем своето наследство. Ти отново ще бъдеш призната принцеса, моя сестра и моя наследница, и ще яздиш редом с мен, когато вляза в Лондон.

— Ваше величество ми оказва твърде голяма чест — каза сладко Елизабет.

— Наистина — изрече Джейн Дормър с подобен на съскане шепот до мен. — Лукаво копеле.

Лейди Мери даде сигнал за възсядане на конете и Елизабет се обърна към коня си, докато нейният коняр й помагаше да се качи на седлото. Тя се извърна и се усмихна на всички ни: видя ме, възседнала коня по мъжки, облечена в ливреята си на паж, и погледът й се плъзна покрай мен, напълно незаинтересован. Не разпозна в мое лице детето, което я беше видяло с Том Сиймор в градината, толкова отдавна.

Но аз се интересувах от нея. Още откакто я бях зърнала за първи път, облегната на дървото като обикновена уличница, образът й витаеше в паметта ми. В нея имаше нещо, което напълно ме запленяваше. Първият неин образ, който бях зърнала, беше този на лекомислено момиче, на кокетка, на дъщеря, флиртуваща със съпруга на майка си, но у нея винаги беше имало нещо повече. Тя беше преживяла екзекуцията на любимия си, беше избегнала опасността на дузина интриги. Беше овладяла поривите си, беше играла ролята на придворна умело и опитно, не като момиче. Беше се превърнала в любимата сестра на своя брат — протестантската принцеса. Беше останала извън заговорите в двора, и въпреки това бе научила цената на всеки човек до последното пени. Усмивката й беше напълно безгрижна, смехът й — лек като птича песен: но тъмният й поглед беше зорък като на котка, на която нищо не убягва.

Исках да знам абсолютно всичко за нея, да открия всичко, което вършеше, изричаше и мислеше. Исках да знам дали поръбваше сама фустите си, исках да узная кой колосваше надиплената й яка. Исках да зная колко често мие буйната си, подобна на грива червена коса. Още щом я видях в зелената й рокля начело на такава свита от мъже и жени, върху големия бял кон, видях жена, каквато един ден можех да мечтая да бъда. Жена, която беше горда с красотата си и красива в гордостта си, и аз копнеех, когато порасна, да се превърна в такава жена. Лейди Елизабет ми се струваше като нещо, в което шутът Хана можеше да се превърне. Толкова дълго бях нещастно момиче, а после толкова дълго — момче, и шут — от толкова отдавна, че нямах представа как да бъда жена — самата мисъл ме изпълваше със смут. Но когато видях лейди Елизабет, възседнала коня си, сияеща от красота и увереност, аз си помислих, че това е жената, каквато бих искала да бъда. Никога преди не бях виждала такова нещо. Това беше жена, която не търпеше никаква водеща до слабост девическа скромност, това беше жена, която изглеждаше така, сякаш може да предяви претенции за собственост над земята, по която стъпва.