Шутът на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Шутът на кралицата». Краткое содержание книги:
Но тя не беше безочливо дръзка, въпреки червената коса и усмихнатото лице, и енергичните си движения. Тя проявяваше цялата скромност на млада жена, с косата бегла усмивка към мъжа, който я повдигаше, за да я качи отново на седлото, и кокетното обръщане на глава, докато улавяше юздите. Изглеждаше така, сякаш познаваше всички наслади на положението на млада жена, но не беше готова да приеме свързаните с него болки. Имаше вид на млада жена, която знае какво иска.
Преместих поглед от нея към лейди Мери, господарката, която бях обикнала, и си помислих, че за нея ще бъде по-добре, ако предприеме необходимото, за да омъжи лейди Елизабет веднага, и да я изпрати надалече. В никое домакинство не можеше да има покой с тази лудетина в него, и животът в никое кралство нямаше да бъде спокоен с такава наследница, която пламтеше ярко редом до една старееща кралица.
Есента на 1553
Докато лейди Мери привикваше към новия си живот като нова кралица на Англия, осъзнах, че трябва да говоря с нея за собственото си бъдеше. Дойде септември и ми изплатиха надницата от сумите за домакински разходи на кралицата, сякаш наистина бях музикант или паж, или какъвто и да било от другите й слуги. Очевидно бях заменила един господар за друг: кралят, за когото бях измолена като шут, беше мъртъв, господарят, който ме бе накарал да се закълна като негов васал, беше в Тауър, а лейди Мери, която се възползваше от услугите ми през цялото това лято, сега беше моя господарка. В противоречие с духа на времената — тъй като всички други в страната, изглежда, идваха в двора с протегната длан да я уверят, че тяхното село никога нямало да се обяви в нейна подкрепа, ако не били собствените им героични самотни усилия — аз реших, че навярно беше дошъл моментът да помоля да бъда освободена от кралска служба и да се върна при баща си.
Подбрах момента внимателно — точно след литургия, когато лейди Мери си тръгваше от параклиса в Ричмънд в настроение на тих възторг. За нея вдигането на нафората не беше просто празен театрален жест: то олицетворяваше присъствието на възкръсналия Бог, това се виждаше в очите й и в блаженото спокойствие на усмивката й. То й действаше възвисяващо по начин, който бях виждала преди единствено у онези, които се посвещаваха на религията, водени от убежденията си. Тя приличаше повече на абатиса, отколкото на кралица, когато се върна от литургия, и именно тогава аз я настигнах и закрачих редом с нея.
— Ваше величество?
— Да, Хана? — усмихна ми се тя. — Имаш ли някакви мъдри слова за мен?
— Аз съм много необикновен шут — казах. — Твърде рядко изричам мъдри думи.
— Ти ми каза, че ще бъда кралица, и аз таях в сърцето си тази надежда в дните, когато ме преследваше страхът — каза тя. — Мога да почакам, докато дарът на Светия Дух те накара отново да проговориш.
— Точно затова исках да говоря с вас — казах неловко. — Управителят на вашето домакинство току-що ми плати…
Тя чакаше.
— Да не би да ти е платил по-малко от дължимото? — попита любезно тя.
— Не! Съвсем не! Не това исках да кажа! — възкликнах отчаяно. — Не, ваше величество. Това е първия път, в който ми платихте вие. Преди ми плащаше кралят. Но аз постъпих на служба при него, когато бях измолена за негов шут от херцога на Нортъмбърланд, който след това ме изпрати като компаньонка при вас. Просто се канех да кажа, че вие, ами… не е нужно да ме задържате, ако не искате.
Докато говорех, ние свърнахме и влязохме в личните й покои, и толкова по-добре, защото тя избухна в твърде неподобаващ за една кралица кикот.
— При това положение не си, така да се каже, задължителен реквизит?
Открих, че и аз се усмихвам.
— Моля ви, ваше величество, бях отнета от баща ми по прищявка на херцога, а след това — измолена за шут на краля. Оттогава съм във вашето домакинство, без вие да потърсите дори веднъж моята компания. Просто исках да кажа, че можете да ме освободите, знам, че никога не сте искали да дойда при вас.
Тя изведнъж се отрезви:
— Искаш ли да си отидеш у дома, Хана?
— Не особено, ваше величество — казах колебливо. — Много обичам баща си, но у дома аз съм негов писар и печатар. Разбира се, в двора е много по-приятно и интересно. — Не добавих условието — „стига да съм в безопасност тук“ — но този въпрос винаги беше най-важен за мен.
— Ти имаш годеник, нали?
— Да — казах, като побързах да отхвърля тази тема. — Но женитбата ни ще бъде чак след години.
Тя се усмихна на детинския ми отговор.