Шутът на кралицата

— О! Не е вероятно! — Тя ми се усмихна, сякаш беше истински развеселена от отчаяния избор пред себе си. — Но, Хана, аз бях унижена и стъпкана в прахта от тези мъже, които сега искат да поставят една жена без кралска кръв, каквато е лейди Джейн, пред мен. Веднъж вече предпочетоха Елизабет пред мен. Накараха ме да й прислужвам като нейна придворна дама в детската й стая. А сега аз имам своята възможност. Мога да се бия с тях, вместо да им се кланям. Мога да загина в битка с тях, вместо да пълзя към тях, молейки се за живота си. Тъй като виждам положението по този начин, всъщност нямам избор. И благодаря на Бога, че за мен няма по-добър избор от това, да вдигна знамето си и да се бия за бащиния си трон и за майчината си чест, за моето наследство. А трябва да мисля също и за Елизабет. Трябва да подсигуря безопасността й. Трябва да й предам нейното наследство. Тя е моя сестра, аз нося отговорност за нея. Аз й писах, за да я повикам да дойде тук, да бъде в безопасност. Обещах й убежище, и ще се боря за нашето наследство.

Лейди Мери събра броеницата в късите си пръсти, напомнящи на пръстите на работник, пъхна я в джоба на роклята си и закрачи към вратата на голямата зала, където нейната войска от благородници и войници закусваше. Тя влезе в залата и се качи на подиума.

— Днес потегляме — оповести тя, достатъчно високо и ясно, за да я чуе и най-маловажният човек в дъното на залата. — Отиваме във Фрамлингам, на един ден път с кон оттук, не повече. Ще издигна знамето си там. Ако успеем да стигнем замъка преди лорд Робърт, можем да го удържим в обсада. Можем да го удържаме в продължение на месеци. Мога да водя битка оттам. Мога да събера войска.

Понесе се шепот, изпълнен първо с изненада, а после — с одобрение.

— Доверете ми се! — нареди им тя. — Няма да ви предам. Аз се провъзгласих за ваша кралица и вие ще ме видите на трона, а тогава аз ще си спомня кой е бил тук днес. Ще си спомня и ще бъдете многократно възнаградени, задето сте изпълнили дълга си към истинската кралица на Англия.

Надигна се дълбок нисък рев, какъвто лесно надават мъже, които току-що са се нахранили добре. Открих, че коленете ми треперят при вида на куража й. Тя се отправи тържествено към вратата в дъното на залата, а аз скочих неуверено пред нея и й отворих.

— А къде е той? — попитах. Не беше нужно да й казвам за кого питам.

— О, недалеч оттук — каза мрачно лейди Мери. — Казаха ми, че е на юг от Кингс Лин. Нещо трябва да го е забавило, можеше да ни залови тук, ако беше дошъл веднага. Но не мога да получа новини за него. Не знам къде е със сигурност.

— Ще се досети ли, че отиваме във Фрамлингам? — попитах, мислейки си за бележката, която му бях изпратила, и в която се казваше, че лейди Мери е тръгнала насам, изписано спираловидно върху хартията, като навита на кълбо змия.