Шутът на кралицата

Лейди Мери взе големия си кон и, възседнала го странично, потегли по пътя към Лондон, следвана от хиляда, или може би две хиляди души, а техните васали, прислужници и последователи вървяха пеш зад тях. Лейди Мери беше начело на силна армия, придружавана само от придворните си дами и от мен, нейния шут.

Когато поглеждах назад, виждах прахта, надигаща се под копитата на конете и тропащите крака на войниците, която се носеше като воал над зреещите ниви. Когато минавахме през села, от вратите на домовете си тичешком излизаха мъже, със сърпове или градински брадви в ръце, вливаха се в редиците на армията и нагаждаха стъпката си към тази на маршируващите войници. Жените махаха ликуващо с ръце, а някои от тях изтичваха навън с цветя за лейди Мери или хвърляха рози на пътя пред коня й. Лейди Мери, в стария си червен костюм за езда, с високо вдигната глава, яздеше едрия си кон като рицар, който се отправя в битка, като кралица, отправила се да предяви претенциите си за онова, което й принадлежи. Яздеше като принцеса от книга с приказки, която най-сетне получава всичко, което й се полага. Тя беше спечелила най-голямата победа в живота си само чрез своята решителност и кураж, и наградата й бе обожанието на хората, които щеше да управлява.

Всички мислеха, че нейното идване на престола ще означава завръщането на добрите години, богатите реколти, топлото време, и краят на непрекъснатите епидемии от чума, потна болест и простуда. Всички мислеха, че тя ще възстанови богатството на църквата, красотата на параклисите и сигурността на вярата. Всички помнеха добротата и красотата на нейната майка, която беше кралица на Англия по-дълго, отколкото е била принцеса на Испания, която бе съпругата, която кралят беше обичал най-дълго и най-много, и която бе умряла, мълвейки благословии за него, макар че той я беше изоставил. Всички се радваха да видят как нейната дъщеря язди към трона на майка си със златистата шапчица на главата и с армията си от верни хора зад гърба си, чиито грейнали щастливи лица показваха на света, че се гордеят да служат на такава принцеса и да я отведат до нейната столица, която дори в този миг се обявяваше в нейна подкрепа и биеше камбаните на всички камбанарии, за да я приветства с „добре дошла“.

По пътя към Лондон написах бележка за лорд Робърт и я преведох на кода, който ми беше дал. Тя гласеше: „Ще бъдете съден за държавна измяна и екзекутиран. Моля ви, милорд, бягайте. Моля ви, милорд, бягайте.“ Пъхнах я в огъня на огнището в един хан и я гледах как изгаря и почернява, а после взех ръжена и я смачках, докато се превърна в черна пепел. Нямаше начин да успея да му предам предупреждението, а и в действителност той нямаше нужда от предупреждение.