Неизбежно правосъдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Неизбежно правосъдие». Краткое содержание книги:
Той стана, отиде до прозореца, пренави касетата. Повече не помръдна. Времето минаваше. От другия край на стаята тя попита толкова тихо, че едва я чу:
— Още не си говорил с никого за жена си, нали? Не си споделял?
Не се опитваше да му бръкне в душата. На всеки друг, дори на Лорета в друг момент, би отвърнал достатъчно рязко, за да спре толкова личен разговор, но точно сега се чувстваше изцеден, празен, нямаше сили дори да поддържа маската си.
Бе прозряла нещо в състоянието му. Можеше поне да й обясни защо не искаше да обяснява.
— Не е лесно човек да се разприказва за това.
Сдържаше се, откакто научиха диагнозата. На него се падаше да вдъхва смелост, да подкрепя Фло, да не допусне момчетата да се пречупят…
— Добре — каза Лорета.
Ако настояваше, щеше да я отблъсне. Не се обърна, само се взираше в отражението й в прозореца, гласът му остана безстрастен.
— Имаше рак на яйчниците. Когато откриха заболяването, вече нищо не можеха да направят. Свърши за девет месеца.
— Съжалявам, Ейб.
— Чудна работа — изрече той накрая, — толкова планове правихме, за да сме подготвени и Фло да не се мъчи, че ни изоставя в беда. Като си помисля, наистина си внушихме, че правим нещо. Но после, когато… когато я нямаше, четях тези дълги списъци, които трябваше да запомня, да правя всичко това с момчетата, за да не паднем на дъното. И изобщо не проумявах как да подхвана.
Поизправи се и погледна мрака навън.
— Колко момчета имаш?
— Три.
— Много време ли мина?
— В събота ще станат шейсет и четири седмици. — Погледна я за миг. — Не знам защо, но броя в седмици, все едно не искам да призная, че са минали месеци, дори повече от година. Със седмица все някак ще се примиря. Седмицата не е толкова дълга. И като че изобщо не е минало време. Понякога… усещам се да мисля, че е била до мен само преди час. И ей сега ще се върне. Тъпо е. Наричат го „отхвърляне на действителността“.
— Ейб, недей да се ядеш.
Той разкърши рамене.
— Само че като те блъсне по главата истинското време и виждаш, че нищо не е същото, навсякъде има промени. Тогава усещам колко отдавна е било. И в момчетата всичко се променя, в приказките ми с тях. И със самия себе си се справям по-различно. — Гласът му замря. — Извинявай. Увлякох се.
— Не е вярно.
— Е…
Тя стана и дойде при него.
— Имах по-голям късмет с Дейн. Умря, когато Илейн вече беше почти на седемнайсет. И беше много по-възрастен. Изживя си своето. — Тя отметна глава, за да го погледне в очите. — И въпреки това минаха две-три години, докато се оправя. Стискаш зъби и продължаваш. — Докосна ръката му. — Ейбрахам, имаш ли нещо против да ме откараш до дома ми? Вече не издържам.
Той стигна до Палатата с патрулна кола, затова се наложи да поиска един от градските служебни автомобили — същия модел като онзи, в който са били Лорета и Крис Лок по-рано вечерта. Повече не размениха и дума, докато Ейб попълваше бланката и после, по стъпалата към задния изход, за да се изплъзнат на репортерите, щъкащи из фоайето на Палатата.
Вече излизаха от паркинга, а Лорета се облягаше на дясната врата, колкото може по-далече от него, все още потънала в мълчание. Скорошният твърде личен разговор се превърна в преграда.
Глицки съсредоточи вниманието си в пътя. Предишният шофьор на колата бе оставил радиото включено и някакъв жизнерадостен диджей разправяше на каквито слушатели му биха останали в зашеметения град, че е точно полунощ и започва 30 юни, четвъртък, ден преди да започнат празненствата по случай Четвърти юли и хората да си честитят Рождения ден на Америка.
Ейб протегна ръка и прекъсна дърдоркото.
— Този тиквеник май предава от Марс.
— Всички са такива — отвърна Лорета.
Четвъртък, 30 юни
30.
Спряха на завиващата в кръг павирана алея пред внушителната бяла къща с колони, разположена на една от най-високите точки в града, с изглед във всички посоки. Само на две пресечки оттук Кевин Ший си поемаше дъх при изкачването на хълма, по-рано същия ден. Градинарите си бяха свършили работата около къщата на Лорета много години, преди да се родят тя или Глицки и сега величествени кленове сплитаха клони отгоре, сякаш за да дарят с уединение мястото.
Мълчаха неловко по пътя дотук. Глицки се сърдеше на себе си за проявената според самия него слабост. И противно на логиката — на Лорета също, защото го подкани да си излее чувствата. Щом видя къде живее тя, неволно му се натрапи сравнението с неговата претъпкана половина от къща и гневът му се разгоря още малко.
Съзнаваше, че заради изтощението и неприсъщия емоционален изблик, душевната му нагласа в момента криеше опасности. Трябваше просто да излезе, да й отвори вратата, да й помогне да излезе от колата и да се сбогува. Но не направи това. Искаше нещо да си изясни. Бе чакал предостатъчно.