Всичко наопаки

— Ха, глупости! — махнах с ръка аз. — Кракът ми бързо се възстановява и докато ти усвояваш основните движения, вече окончателно ще оздравее. Тогава с тебе ще танцуваме всеки ден. Нали е страхотно?

Дана помисли малко и отрицателно поклати глава.

— Не, Павел, няма да мога. Аз изобщо никога не съм танцувала.

— Ами че това е дори по-добре! Значи нямаш стереотипа на обичайните движения и няма да е нужно да го преодоляваш. Запомни: просто да се учиш е много по-лесно, отколкото да преодоляваш старото научено и да учиш нови неща.

— Така ли?

Тя ме погледна с такава надежда, че в главата ми неволно се мярна мисълта: ако някой се опита да обиди това момиче, ще го убия веднага, без да се замислям.

Първият урок мина блестящо. Дана се оказа способна ученичка, схващаше всичко от половин дума и бързо запомняше. Естествено, това бяха първите азбучни движения, които дори не могат да се нарекат танц, изпълнявани от нея, повече напомняха разгряване, но поне внасяха някакво разнообразие. Все пак беше по-весело.

По време на законната си почивка реших да прескоча да видя едно апартаментче, по-точно беше планирано да го видя на следващия ден в присъствието на хазяина и агента, но ми се искаше да огледам сградата и квартала, за да получа представа за транспорта и инфраструктурата там. Защото се случва жилището като цяло да е хубаво, но да е невъзможно да се живее в района: няма транспорт до там, трябва да вървиш до метрото цели двайсет минути по неосветени, кални улички (ами ако нещо се случи с колата ми? Случват се кражби, катастрофи, какво ли не. На мен с моите неоздравели травми сега ми липсва само сбиване с пиянска шайка), няма свестни магазини, както и пералня и химическо чистене, с една дума — тих ужас. Та затова реших да прескоча до адреса и да огледам предварително.

Излязох от сградата и вече се качвах в колата, когато някой ме извика. Завъртях глава и видях онзи същия участъков, който ми бе проверил документите. Капитан Дорошин.

— Ама ти и в събота ли работиш? — учудих се аз и му стиснах ръката.

Ето затова помня съвсем определено, че денят беше именно събота.

— Понякога — отговори неопределено той. — Михаил Олегович вкъщи ли си е?

— Няма го.

— А жена му?

— И нея я няма. Заминаха извън града. Защо? Случило ли се е нещо?

— Ами нещо такова… Добре, ще кажа на теб, а ти им предай. Разбираш ли, трябва правилно да се отнесеш към това…

— Правилно — значи как? — напрегнах се аз.

— Не изпадай в паника и не плаши никого. Просто ги предупреди да проявяват разумна предпазливост. Тук се появи някакъв маниак.

— Какъв?!

— Ами маниак бе, маниак — тихо повтори Дорошин, сякаш ставаше дума не за шантав убиец, а за безобиден клептоман, който гепи всичко, което му падне. — Вече има две жертви, млади момичета. Разбираш ли, някак е странен, вманиачил се е точно по този район. Единият труп е в съседния участък, вторият — в моя. Дали търси някоя, която живее наблизо, и по погрешка убива други. Дали пък живее тук и не може да се отдалечава задълго и на голямо разстояние, а може нещо друго да го свързва с този район. Кой може да ги разбере тия психари, мозъците им са изкривени. Но е ясно едно: той шета из близките улици. Така че днес съм на работа, обикалям жилищата, оглеждам — може някой да ми се стори подозрителен. Е, и предупреждавам хората да внимават, да не пускат младите момичета сами вечер. Ще предадеш на твоите хора, нали? Защото у вас имате две, ако не греша — дъщерята на шефа ти и племенницата му. Не, регистрирана е и някаква роднина, но тя е по-голяма.