Всичко наопаки

Беше събота. Спомням си това много добре. В два часа татенцето с жена си и племенницата си замина за някакво мероприятие в нов извънградски клуб и това обстоятелство насочи глупашките ми мисли в съвършено разбираема посока. Отново започнах жално да се тръшкам за някогашния си клубно-купонджийски живот и да мечтая кога ще мога да се върна към него. До този момент още не бях успял. И си помислих, че ако бях на мястото на Дана, щях много да се ядосвам, че оставам в къщи. Защо вместо нея отиде Юля? Не, аз разбирах защо, но бях сигурен, че Дана страшно се измъчва заради това. Тя наистина този ден беше някак притихнала, макар че и през останалото време не вдигаше повече шум от едно коте.

По време на сутрешните занимания ми се стори, че й доскучава да изпълнява едни и същи, общо взето, прости упражнения. Един възрастен човек би разбрал, че още е рано да напредваме и да увеличаваме натоварването, и търпеливо би изпълнявал всички задачи, но Дана е още дете, а децата, уверен съм, никак не умеят да се занимават със скучни и рутинни неща. Така че, като видях унилата й физиономия, реших, че е време да минем към танци. Нали вече споменах, че при цялата си тежест и тромавост Дана притежаваше невероятна пластика и аз можех прекрасно да използвам това. Колкото до танците, моят първи треньор, същият, който беше лежал в затвора за преподаване на карате, беше женен за бивша балерина, която преподаваше в нашето градче бални танци. Желаещите бяха малко и тя имаше колкото щеш свободно време, а й се работеше, не можеше да бездейства. И ето че тази чудесна, крехка жена предложи на родителите, които водеха децата си на тренировки при мъжа й, да не си губят времето напразно, а да се занимават с танци, докато чедата им усвояват бойните изкуства. Разбира се, безплатно. Е, а знаем, че на аванта на руснака и оцетът ще му се види сладък. Затова, докато в едната зала се занимаваха младите каратисти, в съседната танцуваха техните родители. А ние, тоест момчетата, които идвахме за следващата по време тренировка, имахме възможност да наблюдаваме тази картина през широко отворената врата. Аз бях вече достатъчно голям, за да идвам в спортната школа без мама и тате, но все пак още недостатъчно пораснал, че да се въздържа от маймунджилъци. Това, което ставаше в класа по танци, ми се виждаше страшно интересно и макар че в компанията на другарите си се подхилвах и гнусно коментирах видяното, като се стараех да изглеждам голям и циничен, вкъщи тайно повтарях наблюдаваните движения и тихичко се радвах на себе си, когато от безсмисления на пръв поглед сбор от стъпки и жестове изведнъж се очертаваше позната картинка, видяна в някой филм. Естествено, валсът изобщо не ме вдъхнови, кой знае защо ми се видя пошъл, тангото обаче ме заинтригува и аз започнах нарочно да ходя на тренировки по-рано, практически още в началото на заниманията на предишната група, и да наблюдавам уроците по танци. А после, след моята тренировка, оставах още известно време и гледах как танцува следващата група родители. В резултат овладях много прилично този прекрасен и доста сложен танц, а след известно време с цялото си нахалство отидох при съпругата на треньора ми и я помолих да танцува с мен и да поправи грешките ми. Което тя направи с голямо удоволствие. Нещо повече, похвали ме и помоли следващият път да не стоя зад вратата, а да вляза в залата, където тя можела заедно с мен да изпълни за учениците си показен танц. Необходимо е учениците да виждат нагледно какво трябва да се получи в крайна сметка. Бях невероятно горд с постиженията си: нали бях усвоил танца сам, без преподавател, просто наблюдавайки отстрани. И ето че сега смятах да приложа своите откраднати знания в заниманията с Дана. Първо, вече ми беше скучно и исках да внеса някакво разнообразие. Второ, скучно беше на самата Дана — макар че тя си мълчеше, аз го виждах. И трето, ужасно ми беше жал, че вместо нея на купона в Николское бе отишла Юля, и искрено ми се искаше да направя нещо, за да подобря настроението й. А какво може по-добре и по-бързо да подобри настроението на петнайсетгодишно момиче от танците? Струваше ми се, че не може да се измисли по-добро лекарство.