Всичко наопаки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Преступления правильной жизни #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Всичко наопаки». Краткое содержание книги:
Каква памет има обаче тоя участъков! Да можеше и моята да е такава.
— Ама ти наизуст ли помниш кой къде живее? — не повярвах аз.
— Е, и ти сега! — разсмя се весело той. — Просто във връзка с този проблем прерових всичките си записки и погледнах къде живеят млади момичета, за да обиколя жилищата им и да ги предупредя. Но честно да си призная, за семейство Руденко помня всичко и без записки. Нали ти обясних как се запознахме. Така че те практически са ми като роднини.
— Добре, благодаря, че ни предупреди, ще предам всичко — обещах аз.
— Само че внимателно — отново помоли той. — Без паника, нужна е просто сериозна предпазливост.
Спомних си, че при първата ни среща този участъков кой знае защо беше тъжен, та бях си помислил, че изобщо си е такъв. Днес обаче той беше абсолютно нормален, дори се смееше, макар сам да ми каза, че в участъка му има труп. Какво смешно намира?
— Слушай — попитах го, — защо онзи път беше толкова тъжен? Неприятности ли имаше?
— Тогава ли? — Той се навъси, като си спомни нещо, усмихна се. И отново се натъжи. Сигурно си спомни нещо неприятно.
Абе, какъв ден ми е днес? Каквото и да попитам — все не е на място.
— Бях дал едно коте — отговори той.
Нищо не разбрах. Какво коте? На кого го е дал? И защо? И защо е трябвало да е тъжен заради това? Човек трябва да се радва, щом е настанил животното при стопани.
— Котката ми роди. Пет котенца. Четирите ги раздадох след два месеца, за тях чакаха много хора, а петото исках да си оставя за мен, кръстих го, купих му къщичка, специална, котешка, та да си има свое място. Разбираш ли?
— Не — признах аз.
— Е, за четирите знаех определено, че ще ги раздам, затова ги отглеждах, но не се привързвах към тях. А към петото се привързах. Беше едно такова… С една дума, просто необяснимо. И ето че се наложи да го дам.
— Защо? Можеше да си го оставиш, щом толкова ти е харесвало.
— Котаракът не го прие. Фучеше, биеше го, пропъждаше го в ъгъла. Това се случва при котките. Една като не приема друга — край, нищо не може да се направи. Налага се да махнеш някоя от тях, инак няма живот.
— Какъв котарак? Нали каза, че имаш котка.
— Ами аз имам от всяка твар по две. — Той отново се усмихна. — Добре де, не се вълнувай, това са си мои проблеми.
По пътя към сградата, където на следващия ден трябваше да оглеждам жилище, както обикновено, се оставих на въображението си. Както вече казах, моето въображение е богато и не жали краските, така че ми рисуваше вълнуващи картини, на които ние с участъковия Дорошин (а в някои варианти и аз сам) залавяме убиеца маниак на местопрестъплението и спасяваме от неминуема смърт някаква красавица. Очакват ме възхищение, слава, почит и любовта на спасената хубавица, която, естествено, живее някъде близо до семейство Руденко, тоест до местоработата ми, и то сама, без родителите си, без разните там съпрузи и гаджета. С една дума, простичкият ход на мислите ми ви е ясен.
Районът не ми хареса, стори ми се някак съмнителен, но вероятно именно затова и наемът не беше безбожен, тоест щеше да ми е по джоба. Добре, утре ще видя жилището, може да е някакво необикновено, огромно или страхотно ремонтирано. Ако ли не — ще откажа веднага, ще продължа да търся, още има време. Макар че с ръка на сърцето трябва да призная, че времето не е много — нали обещах да освободя апартамента до един месец, а две седмици минаха.
Добре си спомням тези свои размисли, затова след две години мога толкова уверено да твърдя, че денят беше именно събота и именно две седмици след първия ми работен ден.
По време на вечерните занимания ми се стори, че Дана иска нещо да ми каже или да ме попита, аха-аха да го изрече, но не се решава. Аз не съм велик психолог, а още по-малко велик педагог, затова не можех да преценя как е по-правилно да постъпя: да й помогна с въпрос или обратното — да се престоря, че нищо не забелязвам, и да дам на момичето възможност само да набере смелост. Дана явно се оказа по-решителна и докато аз се лутах в съмненията си, тя успя да се освободи от своите.