Всичко наопаки

— Сигурна ли си?

— Стопроцентово. Тя никога на никого нищо не казва. Според мен дори нищо не забелязва. Хайде, Павел, моля ви се! Нали виждате какъв е апартаментът ни: огромен, нищо не се вижда, нищо не се чува, никога не знаеш кой си е вкъщи и кой не е. А?

И аз се реших. Дана бързо взе душ, аз се преоблякох в своята стая и се наканих да тръгвам, но изведнъж се сетих за днешния разговор с участъковия. Из микрорайона се мотае някакъв маниак и младите момичета трябва да се пазят. Вярно, братът на Михаил Олегович живее буквално в съседната сграда, но…

Изчаках Дана в антрето, за да я изпратя. Загубата на време ще е нищо и никаква, а ще съм и по-спокоен. Пък и с чичо й ще трябва да си поговоря — да не пуска момичето само, а да го изпрати до вратата на апартамента.

— Да вървим, ще те придружа — казах и отворих вратата.

— Защо? — Тя вдигна към мен изненадан поглед. — Съвсем наблизо е.

Помислих си, че не бива да й казвам за маниака — нали участъковият Дорошин ме предупреди, че не бива да всявам паника. Ще кажа на възрастните, а те нека сами решават на кого какво и как да кажат.

— Искам да се запозная с чичо ти — излъгах аз. — Защото се получава някак неудобно — работя при вас, а още не се познаваме с него. Обикновено той идва, когато тренираме с тебе, после аз се преобличам и си тръгвам, а той през това време е с родителите ти в хола или в трапезарията. Все не можем да се засечем.

В моите обяснения нямаше никаква логика, защото в задълженията ми не влизаха никакви контакти с членовете на семейството, но изтърсих първото, което ми хрумна, с надеждата Дана да не обърне внимание. И тя не обърна. Умно момиче. Просто мълчаливо кимна и тежко закрачи надолу по стълбището.

Съседната сграда се оказа през две, но пътят пак ни отне само две минути. Най-обикновен блок, девететажен, нищо особено. Когато влязохме във входа, Дана спря пред асансьора и натисна копчето, но аз твърдо я хванах за рамото.

— Пеша, пеша.

— Но… чак до шестия етаж! — възмути се тя.

— Нищо, за тебе е полезно. За сметка на недовършената тренировка.

Тя покорно въздъхна и се закатери по стълбите. Именно се закатери, този вид придвижване не би могъл да се нарече другояче; здраво стискайки перилата, Дана с усилие повдигаше на поредното стъпало прекалено тежкото си тяло. Да, май е време да включа степера, да свиква. Поначало бях планирал да въведа този тренажор към края на втория месец, все пак той доста натоварва сърцето, но сега, като гледах момичето, промених решението си. Дори не предполагах колко са отслабнали мускулите на бедрата и таза й. Трябваше спешно да предприема нещо.

През няколко стъпала тя спираше и си почиваше, аз търпеливо чаках.

— Павел, не мога повече — примоли се Дана някъде между третия и четвъртия етаж.

— Трябва — строго заявих аз. — Не бързай, не закъсняхме за самолет. Почивай си колкото трябва, докато ти се възстанови дишането. Но трябва да се качиш.