Сага за Форсайтови

Щом зае мястото си и пое юздите, като примигваше от слънцето, огряло бледото му старческо лице, той се огледа бавно. Адолф се бе качил отзад, конярят с кокарда стоеше пред конете, очакващ всеки миг знак за тръгване. И Суидин го даде. Екипажът се втурна напред и, докато си поемете дъх, пристигна, шумен и блестящ, пред вратата на Соумс.

Айрин излезе веднага и се качи в колата — както той разкара по-късно у Тимоти — с лекота… да речем… на Талиони50, без превземки, без това „искам, онова искам“; а най-вече — Суидин наблегна на този факт, като изгледа мисис Септимус така, че тя не знаеше где да се дене от смущение — „без глупави страхове“. На леля Естер описа шапката на Айрин: „Не като грамадните увиснали шапки, годни да събират само прах, в които сте се влюбили днес, а нещо спретнато, мъничко… — Той нарисува кръг във въздуха. — С бял воал… с такъв изискан вкус!“

— От какво беше шапката? — осведоми се леля Естер, която проявяваше вял, но неизменим интерес към облеклото.

— От какво ли? — отвърна Суидин. — Откъде да знам?

И потъна в такова дълбоко мълчание, че леля Естер се уплаши да не е изпаднал в безсъзнание. Но не се опита да го свести; нямаше такива навици.

„Дано дойде някой — помисли тя. — Не ми харесва видът му.“

Но Суидин се съживи изведнъж.

— От какво ли? — изпъшка бавно той. — От какво ли е била наистина?

Не бяха изминали и четири мили, когато Суидин забеляза, че на Айрин й е приятно да пътува с него. Лицето й беше така нежно зад белия воал, тъмните й очи така блестяха в пролетния ден, а щом й заговореше, тя се обръщаше усмихнато към него.

В събота сутринта Соумс я бе заварил да пише на Суидин, че не ще може да излезе с него. Защо отказва? — бе запитал Соумс. На своите роднини можеше да отказва колкото си иска, но той нямаше да позволи да отказва на неговите.

Тя го погледна втренчено, после скъса писъмцето и промълви: „Добре.“

И бе започнала да пише ново писъмце. Когато надникна след малко случайно, той видя, че е до Босини.

— По какъв повод му пишеш? — запита Соумс.

Айрин го погледна отново така втренчено и отвърна спокойно:

— За нещо, което искаше да направя вместо него!

— Хм! — каза Соумс. — Поръчения! Ще изоставиш собствената си работа, ако започнеш да постъпваш така!

И бе замълчал.

Суидин се стресна, когато чу за Робин Хил: далече беше за конете му, освен това той вечеряше в клуба винаги в седем и половина, преди да започне напливът; готвачът беше по-грижлив към по-ранните посетители… лентяй такъв!

Но му се искаше да разгледа къщата. Една сграда беше нещо привлекателно за един Форсайт, особено за този, който се занимава с продажби. Най-после, каза си той, не е кой знае колко далече. Когато беше млад, години наред бе държал жилище в Ричмънд, дето стоеше и каретата с конете, и всеки божи ден идваше на работа в Лондон и се връщаше. Тогава именно беше „Двувпряжният Форсайт“. Малкият екипаж и конете му бяха известни от Хайд парк корнър до „Стар енд Гартър51“. Херцог52… искаше да ги купи, готов да заплати двойно; но той не ги даде — човек трябва да цени хубавото, когато го има, нали? По избръснатото му червендалесто старческо лице беше изписана тържествуваща гордост; той размърда шия в правата колосана яка като пуяк, който ще си чисти перата.