Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Бодрият Форсайтов дух отпътува далеко от заспалия, бог знае от кои непроходими фантастични кътчета, при двамата младши, да види какво правят в горичката… дето пролетта вилнееше с ухание на сокове и разцъфтяващи пъпки, с песен на безчетни птици, с килим от синчец и прелестни треви, със слънце, позлатило короните на дърветата да види какво правят, пристъпващи така близо един до друг по тясната пътечка; така близо, че почти се докосваха, да види очите на Айрин, които грабваха като тъмни крадци самото сърце на пролетта. Могъщ невидим пазител, духът му беше там, спираше заедно с тях да погледне рошавото телце на къртицата, умряла само преди час, с още неовлажнена от дъжд или роса кафявосребриста козина, да бди над сведената глава на Айрин и кроткия поглед на натъжените й очи; над главата на младежа, който я гледа така неотстъпно и странно. Върви с тях през просеката, направена от някой дървар, дето синчецът е отъпкан, а един ствол се е превил и клюмнал от разсечения дънер. Качва се с тях по него, стига до края на горичката, зад която се разстила непозната земя, откъдето долита далечно: „Ку — куу… Ку куу!“
Стои той безмълвно край тях, обезпокоен от тяхното мълчание. Толкова чудно! Толкова странно!
После се връща някак виновно през гората… до просеката, все така безмълвно сред нестихващата птича песен и буйно ухание… Хм! Какво ли беше то? Сякаш на оная билка, дето туряха… Ето и дънера, препречил пътеката.
Тук, невидим, смутен, витаещ над тях с нарочно шумолене, неговият форсайтовски дух я вижда застанала до дънера, олюлявайки леко прекрасната си снага; тя се усмихва на младежа, който е вдигнал към нея странно сияещи очи; после се спуска… ох! Ще падне!… Не, само се плъзва към гърдите му; меката й топла снага е в обятията му; целувка; отдръпване; възклицание: „Вие знаете… че ви обичам!“ Знае ли… наистина, тая хубава… Любов ли? Ха!
Суидин се събуди; чувстваше се разнебитен. С някакъв особен вкус в устата. Къде ли е?
Дявол да го вземе! Заспал беше!
И бе сънувал някаква нова супа, с вкус на джоджен.
А младите… къде се бяха дянали? Левият му крак бе изтръпнал.
— Адолф!
Разбойникът не се обади — сигурно спеше някъде. Суидин стана, висок, едър, грамаден в шубата, огледа неспокойно поляната и след малко ги видя да се връщат.
Айрин вървеше напред, а онзи приятел… какъв прякор му бяха дали… Пирата сякаш… пристъпваше унило след нея; навярно го бе жестоко мъмрила. И съвсем заслужено: ще я води толкова далече, за да й показва къщата! Къщата се гледа най-добре от полянката пред нея.
Видяха го. Той протегна ръка и помаха припряно, за да ги накара да побързат. Но те се бяха спрели. Защо бяха застанали там да приказват… да приказват безкрай? Тръгнаха отново. Сигурно го мъмреше, и то съвсем заслужено… Такава грозна сграда той не бе виждал досега.
Погледна го внимателно с бледите си неподвижни очи. Тоя младеж изглеждаше наистина много странен.
— Нищо няма да излезе от тая работа! — каза кисело Суидин, като посочи сградата. — Прекалено модерна е!
Босини го погледна така, сякаш не бе чул; по-късно Суидин каза на леля Естер: „Екстравагантна личност… гледа ви съвсем особено… Чепат човек!“
Не обясни какво му е дало повод за тази неочаквана психологическа оценка: дали изпъкналите скули, чело и брадичка на Босини или жадното изражение на лицето му, пълна противоположност на спокойното задоволство, с което според Суидин трябва да се отличава съвършеният джентълмен.
Оживи се, щом споменаха за чай. Презираше чая — брат му Джолиън старши бе търгувал с чай и бе натрупал пари от чая, — но тъй като беше жаден и имаше страшно неприятен вкус в устата, беше готов да пие каквото и да е. Много би желал да осведоми Айрин за вкуса в устата си… тя беше така състрадателна… но доброто възпитание не позволяваше такова нещо; само въртеше език и леко облизваше небцето си.
В дъното на палатката Адолф бе навел котешките си мустаци над един чайник. Но го остави изведнъж, за да отвори бутилка шампанско. Суидин се усмихна, кимна към Босини и каза:
— Та вие сте същински Монте Кристо!
Този прочут роман — един от петте-шестте, които бе чел — бе оставил дълбоко впечатление в съзнанието му.
Взе чашата от масата и я вдигна с протегната ръка, жаден, нямаше да пие нещо долнокачествено! После я доближи до устните си и отпи една глътка.
— Хубаво вино — каза най-после, като поднесе чашата към носа си; — но не като моя хайдсийк!